— Искаш ли да седнем на една маса вътре и да пийнем нещо? — казах й най-после.
— Това е най-прекрасната ти идея днес — каза тя. Горката! Беше се изпопребила. Просто жестоко беше. Наистина съжалявах.
Свалихме си идиотските кънки и влязохме в този там бар, дето можеш да си пийнеш нещо и да си гледаш кънкьорите събут само по чорапи. Щом седнахме, моята Сали си свали ръкавиците и аз й подадох цигара. Нямаше много доволен вид. Келнерът дойде и аз поръчах една кока-кола за нея — тя не пиеше, — а за мене уиски със сода. Кучият му син отказа да ми донесе уиски, та трябваше да пия кока-кола. После започнах да паля кибритени клечки. Често правя това, когато съм в особено настроение. Оставям ги да горят, докато не мога да ги държа вече, тогава ги пускам в пепелника. Нервен навик.
И изведнъж, като гръм от ясно небе, моята Сали изтърси:
— Слушай. Трябва да зная ще дойдеш ли да ми помогнеш да украсим коледната елха или не? Трябва да зная. — Още беше кисела, защото я боляха глезените от кънките.
— Писах ти, че ще дойда. Вече най-много двайсет пъти ме питаш за това. Разбира се, ще дойда.
— Просто искам да зная — каза тя и взе да оглежда цялото заведение.
Изведнъж престанах да драскам кибрита и се наклоних към нея през масата. Доста теми за разговор ми тежаха на душата.
— Слушай, Сали — казах й.
— Какво? — попита тя. Беше вперила поглед в някакво момиче на другия край на заведението.
— Някога идвало ли ти е до гуша? — казах аз. — Искам да кажа, бояла ли си се някога, че всичко ще тръгне наопаки, ако не направиш нещо? Мисълта ми е, обичаш ли училището и всичките тези глупости?
— То е страшна скука.
— Но мразиш ли го? Зная, че е страшна скука, но мразиш ли го? Това искам да зная.
— Е, не го точно мразя, но вечно трябва да…
— Аз пък го мразя. Майко, как го мразя! — казах аз. — И не само това, ами всичко ми е противно. Противно ми е да живея в Ню Йорк, и всичко — и такситата, и автобусите до Медисън авеню, и шофьорите, които вечно ти крещят да слизаш от задната врата, и запознанствата с преструванковци, които наричат двамата Лънт ангели, и да се качвам и слизам с асансьори, когато просто ми се иска да изляза навън, и вечно да ми пробват панталоните в „Брукс“, и хората все…
— Не крещи, моля ти се — прекъсна ме Сали. Това беше смешно, защото аз съвсем не крещях.
— Да вземем например колите — продължих аз с най-тих глас. — Ето, повечето хора са луди по коли. Цяла трагедия за тях, ако колата се одраска някъде, и вечно разговарят колко бензин харчат на миля, а купят ли си съвсем нова кола, веднага започват да мислят как да я сменят с още по-нова. Аз и стари коли не обичам. Искам да кажа, просто не ме интересуват. Предпочитам да имам кон, дявол да го вземе. В коня поне има нещо човешко, ей богу. Конят може поне…
— Дори не разбирам за какво говориш — каза моята Сали. — Скачаш от един…
— Знаеш ли какво? — казах аз. — Може би само заради тебе съм в Ню Йорк точно сега. Ако не беше ти тук, сигурно щях да съм някъде по дяволите. В гората или дявол знае къде. Само заради тебе съм тук всъщност.
— Колко си мил! — каза тя. Явно беше обаче, че искаше да промени този разговор.
— Трябва да поучиш малко в мъжко училище. Опитай някога — казах аз. — Пълно е с преструванковци и учиш само за да научиш как да дяволуваш, че да можеш да си купиш кадилак някой ден, и все трябва да се преструваш, че много си разстроен, когато футболният ти отбор губи, и да говориш само за момичета, пиене и сексуални въпроси, и всеки се е свързал здраво с някоя от тези мръсни идиотски групички. Момчетата от баскетболния отбор — в една група, католиците — в друга, интелектуалците — в трета, бриджьорите — в четвърта. Дори членовете на така наречения „клуб на най-хубавата книга за месеца“ си имат своя група. Ако се опиташ да поведеш смислен…
— Чакай, чакай! — каза Сали. — Момчетата имат и някаква полза от училището.
— Съгласен съм, съгласен съм, че има и такива! Но за мене само тази е ползата. Разбра ли? Ето къде ми е болката — казах аз. — Не извличам почти никаква полза от нищо. Хич ме няма. В окаяно състояние съм.
— Наистина си!
И изведнъж ми дойде тази идея.
— Слушай — казах аз. — Виж каква идея имам. Искаш ли да се махнем оттук? Ето какво съм намислил. Познавам едно момче от Гринич, което може да ни даде колата си за няколко седмици. Бяхме в едно училище и той още има да ми дава десет долара. Можем да отидем с колата му до Масачузетс или Вермонт и всички места наоколо, разбираш ли? Там е дяволски красиво!
Толкова се разпалих, като мислех за това, че дори се пресегнах и улових моята Сали и за ръката. Какъв загубен глупак бях!
— Не се шегувам — продължих аз. — Имам около сто и осемдесет долара в банката. Мога да ги изтегля утре сутринта, когато отворят банката, и тогава може да отида да взема колата от това момче. Сериозно ти говоря. Ще нощуваме по тези туристически къмпинги и други такива, докато ни се свършат парите. После, като ни се свършат парите, може да си намеря някаква работа и да живеем някъде край поточе и прочие, а по-късно можем и да се оженим или нещо такова. През зимата сам ще цепя всичките ни дърва за горене. Бога ми, страшно хубаво ще си живеем. Какво ще кажеш, а? Хайде, кажи! Ще дойдеш ли с мене? Моля ти се!