— Но това е просто невъзможно! — каза моята Сали със страшно ядосан тон.
— Защо не? Кажи, защо пък не?
— Стига си ми крещял, моля ти се — каза тя. Глупости, аз съвсем не й крещях.
— Защо да е невъзможно? Кажи защо?
— Ей така, защото не може да стане. Преди всичко ние и двамата сме всъщност още деца. Ами ти помисли ли си какво ще правим, ако не си намериш работа, когато парите се свършат? Ще умрем от глад! Цялата работа е такава фантазия, че дори не е…
— Не е фантазия. Ще си намеря работа. Ти за това не се тревожи. Няма нужда да се тревожиш за това. Но какво ти е? Не искаш ли да дойдеш с мене? Кажи си, ако не искаш.
— Не е там въпросът. Съвсем не е там — каза Сали. Започваше да ми става някак омразна. — Имаме премного време за тези работи. Искам да кажа, след като свършиш университета и прочие. Ще има да ходим на хиляди красиви места. Но сега ти си едва…
— Не, няма. Съвсем няма да ходим на хиляди места. Всичко ще бъде съвсем различно — казах аз и адска мъка ме налегна пак.
— Какво? — каза тя. — Не те чувам. Ту ми крещиш, ту пък…
— Казах, че няма да ходим на никакви прекрасни места, след като завърша университета и прочие. Отвори си ушите добре. Тогава всичко ще е съвсем различно. Ще трябва да слизаме надолу с асансьори и куфари, и глупости. При заминаване ще трябва да телефонираме на всички за сбогом, а после да им изпращаме пощенски картички от хотели и прочие. И аз ще работя в някое бюро и ще печеля куп пари, а на работа ще отивам с такси или с автобусите на Медисон авеню и ще чета вестници, и ще играя бридж през цялото време, и ще ходим на кино да гледаме куп глупави късометражни филми и реклами, и кинопрегледи. Кинопрегледи, велики боже! Вечно ще има някое глупаво конно надбягване или някоя дама да разбива бутилка о кораб, или пък някое шимпанзе да кара велосипед по гащички. Съвсем няма да е същото. Ти не разбираш какво ти говоря.
— Може и да не разбирам. А може и сам ти да не разбираш — каза Сали.
Сега вече и двамата се мразехме в червата. Явно беше, че е безсмислено да се опитвам да водя разумен разговор с нея. Страшно съжалявах, че започнах този разговор.
— Ставай да си вървим оттук — казах аз. — И ако искаш да знаеш истината, доповръща ми се от тебе…
Братче, тя скочи до тавана, като й казах. Зная, че не биваше да го казвам и сигурно не бих го казал, ако тя не ми беше причинила толкова мъка. Обикновено не говоря такива грубости на момичетата. Братче, само как скочи! Заизвинявах се като луд, но тя не прие извиненията ми. Дори се разплака. Това ме поизплаши, защото ме беше малко страх, че ще си отиде у дома и ще разправи на баща си какво съм й казал. Баща й, един такъв едър темерут, и без това не беше много залудял за мене. Веднъж казал на Сали, че съм страшно шумен.
— Остави шегата, наистина съжалявам! — повтарях й аз.
— Съжаляваш, съжаляваш! Смешна работа! — каза тя. Още плачеше тихичко и изведнъж ми стана наистина мъчно, че й казах така.
— Ела, ще те заведе у вас. Сериозно ти казвам…
— И сама мога да си отида дома, благодаря ти. Ти си луд, ако мислиш, че ще ти позволя ти да ме изпратиш до нас. Никое момче не ми е казвало такова нещо досега.
Цялата случка беше някак смешна, ако поразмислите, и изведнъж направих нещо, което не биваше да направя. Разкикотих се. А пък смехът ми е страшно силен и глупав. Искам да кажа, ако някога седя зад мене самия в кино или някъде, сигурно ще се наведа и ще кажа сам на себе си да млъкна. Това съвсем разгневи моята Сали.
Известно време се повъртях около нея да се извинявам и да я моля да ми прости, но тя не искаше и да ме чуе. Все ми повтаряше да си вървя и да я оставя на мира. Най-после така и сторих. Отидох вътре да си взема обувките и нещата и си тръгнах без нея. Не трябваше да постъпвам така, но вече ми беше дошло до гуша.
А право да си кажа, и сам не зная защо й наговорих всички тези глупости. За ходене в Масачузетс и Вермонт и всичко това. Сигурно не бих я взел със себе си, дори да искаше да дойде. Та тя съвсем не е човек за такова пътуване. Ужасно е обаче, че аз я поканих най-искрено. Това е най-ужасното. Ей богу, не съм с всичкия си!