— Твоето есе, така да го наречем, свършва дотук — каза той със същия много саркастичен тон. Никой не би допуснал, че такова старче може да бъде толкова саркастично.
— Обаче ти си ми написал една забележка долу на страницата — добави той.
— Зная — казах аз. Казах го много бързо, защото исках да го възпра, преди да е започнал да чете и това на глас. Но можеш ли да го спреш? Беше се разпалил като фишек.
— „Уважаеми мистър Спенсър — зачете той на висок глас, — това е всичко, което зная за египтяните. Някак си не могат да ме заинтересуват, макар вашите лекции да са много интересни. Нищо, ако ме скъсате, тъй и тъй съм скъсан по всичко освен по английски. С почит, ваш Холдън Колфийлд.“
Той остави идиотската ми изпитна работа и ме погледна, като че ли ме е бил без остатък на пинг-понг или нещо такова. Мисля, че никога няма да му простя, задето прочете на глас тая глупост. Аз не бих му я прочел на глас, ако той я беше написал — наистина не бих. Преди всичко бях написал тази идиотска бележка само да не му е много мъчно, че ме скъсва.
— Сърдиш ли ми се, че те скъсах, момче? — каза той.
— Не, сър. Ни най-малко — казах аз. Дявол взел го, как ми се искаше да престане да ме нарича непрекъснато „момче“.
Щом като свърши с изпитната ми работа, опита се да я метне на леглото. Само че пак не улучи, разбира се. Трябваше още веднъж да стана, да я вдигна и да я сложа върху „Атлантик Мънтли“. Отегчително е да правиш това всеки две минути.
— Какво би сторил на мое място? — каза той. — Право си кажи, момче!
Е, явно си беше, че му е много терсене, дето ме е скъсал. Затова пуснах няколко едри лафа. Казах му, че съм истински глупак и други такива. Казах му, че бих направил същото на негово място и как повечето хора не преценяват колко тежко е да си учител. И други такива. Големи лафове.
Смешно е обаче, че някак все си мислех за нещо друго, докато пусках големите лафове. Аз живея в Ню Йорк и си мислех за езерото в Сентрал Парк, долу до южния вход. Мислех си дали ще е замръзнало, когато си отида у дома, и ако е, къде ли се дяват патиците? Питах се къде ли се дяват патиците, когато езерото стане цялото на лед и замръзне. Дали идваше някой с камион и ги откарваше в зоологическата градина или нещо такова. Или пък просто си отлитаха. Върви ми обаче. Искам да кажа, можех да премятам стария Спенсър с големи лафове и същевременно да си мисля за онези патици. Смешна работа. Не е нужно да си напрягаш много мозъка, когато говориш с учител. Изведнъж обаче той ме прекъсна, както нижех лафовете. Все ще те прекъсне.
— Как се чувстваш от тази работа, момче? Много би ме интересувало да зная. Много би ме интересувало.
— Искате да кажете за изключването ми от Пенси и всичко това ли? — казах аз. Някак все ми се щеше да вземе да си закрие буцестите гърди. Гледката не беше много красива.
— Ако не се лъжа, мисля, че си имал неприятности и в Хутънското училище, и в Елктън Хилз. — Не го каза само саркастично, ами и някак мръсно.
— Нямах много неприятности в Елктън Хилз — му отговорих. — Всъщност не ме точно изключиха или нещо подобно. Аз просто един вид си напусках.
— А защо, смея ли да попитам?
— Защо ли? Ами че то е дълга история, сър. Искам да кажа, доста е сложно.
Не ми се щеше да се впускам в подробности пред него. И без това нямаше да разбере нищо. Изобщо нямаше да загрее. Една от най-важните причини да напусна Елктън Хилз беше, че бях обграден от лицемери. И туй то. С лопата да ги ринеш. Например имаха онзи там директор, мистър Хаас, по-голям лицемер от онова копеле не съм виждал. Десет пъти по-мръсен от нашия Търмър. В неделните дни например този Хаас тръгваше да се ръкува с всичките родители, като дойдеха в училището с колите си. Адски любезен и прочие. Освен ако някое момче имаше стари и смешни на вид родители. Да знаете как постъпи с родителите на моя съквартирант. Искам да кажа, ако майката на момчето е дебела и кофти или нещо такова, а баща му е някой човечец, дето носи от онези костюми с високите рамене и кофти обуща от бяла и черна кожа, тогава бай ти Хаас само ще се ръкува с тях и ще пусне по една фалшива усмивка, и ще отиде да се разговаря, може би цял половин час, с родителите на някое друго момче. Не мога да понасям такива работи. Просто полудявам. Така ме потискат, че стигам до лудост. Мразех това идиотско Елктън Хилз. Старият Спенсър ме запита нещо тогава, но не го чух. Мислех си за нашия Хаас.
— Какво казахте, сър? — попитах аз.
— Имаш ли някакви особени угризения, че напускаш Пенси?
— О, разбира се, че имам малко угризения. Разбира се, но не много. Поне засега още не. Предполагам, че още не съм го почувствал както трябва. Сега само си мисля за връщането ми у дома в сряда. Голям простак съм.