ГЛАВА XVIII
Като напуснах пързалката, усетих глад, та влязох в една дрогерия (В дрогериите в САЩ се продават закуски, цигари и др. — Б. р.) и взех един сандвич с швейцарско сирене и мляко с малц, а после отидох до телефонната кабина. Помислих си да ударя един телефон на Джейн, да видя дали се е завърнала у дома си. Искам да кажа, цялата вечер ми беше свободна, та си помислих да й ударя един телефон и ако е вкъщи, да я заведа на танц някъде. Никога не бях танцувал с нея, откакто се познавахме. Веднъж обаче я видях да танцува. Стори ми се, че танцува много хубаво. Беше на танцовата забава по случай Четвърти юли (Четвърти юли — националният празник на САЩ — Б. р.) в клуба. Още не се познавахме много добре, затова не ми се видя удобно да я отнема от кавалера й. Тя беше с този ужасен тип, Ал Пайк, дето учеше в Чоути. Не го познавах много добре, но го знаех, че все висеше около плувния басейн. Банските му гащета бяха бели, от ластекс, и все скачаше от високото. По цял ден скачаше по един и същ старомоден начин. Само този скок си знаеше, но се мислеше за страхотна сила, Целият мускули и никакъв мозък. Както и да е, той беше кавалерът на Джейн онази вечер. Не можех за разбера това. Кълна се, не можех. Когато започнахме да ходим, запитах я как може да излиза с такъв глупав фукльо като Ал Пайк. Джейн каза, че не бил фукльо. Напротив, страдал от чувство за малоценност. Тя като че ли изпитваше съжаление към него или нещо подобно, и това не беше преструвка. Искрено беше. Страшно нещо са момичетата. Щом споменеш пред тях някого, който е истинско копеле — много подъл или много самомнителен и прочие, — щом заговориш за него пред момичето, то ще ти каже, че той страда от чувство за малоценност. Може и да страда, но това не му пречи да бъде копеле според мене. Ах, тези момичета! Никога не знаеш какво ще си измислят. Един път уредих среща на приятелката на Роберта Уолш с един мой приятел. Казваше се Боб Робинсън и наистина страдаше от чувство за малоценност. Явно беше, че много се срамуваше от родителите си, защото казваха „тилифон“, „адреза“ и други такива и защото не бяха много богати. Но той не беше нито копеле, нито нещо подобно. Много добро момче беше. Но тази приятелка на Роберта Уолш никак не го харесала. Казала на Роберта, че бил самомнителен — а решила, че е самомнителен, защото случайно споменал, че е председател на клуба по дебати. За такава дреболия го изкара самомнителен! Нещастието с момичетата е, че ако харесат някое момче, колкото и голямо копеле да е то, ще кажат, че страда от чувство за малоценност, но не го ли харесат, ако ще да е най-доброто момче и да страда от страшно силно чувство за малоценност, ще кажат, че е самомнително. Даже и умните момичета така правят.
Както и да е, пак позвъних на Джейн, но никой не отговори и аз затворих телефона. Тогава реших да си прегледам бележника, да видя кой би могъл да е свободен тази вечер. Бедата обаче е, че в моя бележник има вписани, кажи-речи, трима души. Джейн, онзи там мистър Антолини, дето ми беше учител в Елктън Хилз, и телефонният номер на бащината ми кантора. Все забравям да впиша имената и телефоните на хората. Тогава взех, че ударих един телефон на Карл Люс. Той завърши Хутънското училище, след като аз го напуснах. Беше с около три години по-голям от мене и не ми беше много симпатичен, но много интелектуално копеле — имаше най-висока оценка по интелигентност в Хутън — и си помислих, че може да се съгласи да вечеря с мен някъде и да си поговорим на леко интелектуални теми. Понякога човек можеше да се просвети много от него. Затова му ударих един телефон. Сега учеше в Колумбийския университет, но живееше на Шестдесет и пета улица и знаех, че си е у дома. Като го повиках по телефона, каза, че не може да дойде за вечеря, но да се срещнем да пийнем нещо в десет часа в „Уикър бар“ на Петдесет и четвърта улица. Мисля, че доста се изненада, като ме чу. Веднъж го нарекох дебелогъз преструванко. До десет часа ми оставаше да убия още малко време, та взех, че отидох на кино в „Рейдио Сити“. По-лошо нещо не можех да сторя, но киното беше наблизо, а не можах да измисля нищо друго.
Влязох, когато идиотските концертни номера бяха започнали. Трупата „Рокет“ мятаха крака, та се късаха, както обикновено, наредени в редица, уловени през кръста. Публиката ръкопляскаше като луда, а някой зад мен все повтаряше на жена си: „Знаеш ли какво е това? Това е съгласуваност.“ Уби ме. След рокетите излезе един тип в смокинг с летни кънки на краката и започна да се пързаля под някакви малки масички, като същевременно пущаше шеги. Много добър кънкьор беше, но не ми достави голямо удоволствие, защото през цялото време си представях какво трениране е паднало, за да стане кънкьор за сцената. Така глупаво ми се струваше. Сигурно не бях в подходящо настроение. След него показаха онази там коледна програма, която дават в „Рейдио сити“ всяка година. Ангелите започват да излизат от ложите и отвсякъде, момчета разнасят разпятия и глупости по цялата сцена и цялата тази тумба — хиляди на брой — пее като луда: „Елате всички верующи.“ Страшна работа! Минава за адски религиозно, зная това, и за много красиво и прочие, но, ей богу, не мога да видя нищо религиозно в тумба актьори, които разнасят разпятия по сцената. Като свършиха и започнаха да си излизат от ложите, пак беше явно, че просто нямат търпение да си изпушат по една цигара или нещо такова. Предната година бях гледал този номер със Сали Хейз и тя само повтаряше колко е красиво, какви костюми и прочие. Аз казах, че ако бедният Христос можеше да види целия този цирк с тия костюми, сигурно би повърнал. Сали каза, че съм хулител и безбожник. И сигурно съм. А на Христос всъщност би се харесало само едно: момчето, което бие тимпаните в оркестъра. Наблюдавал съм това момче от осемгодишната си възраст насам. Когато ни завеждаха родителите ни, ние с Али си премествахме столовете чак отпред, за да го гледаме. По-добър тимпанист от него не съм виждал. Едва ли му се удава случай да удари тимпаните повече от два пъти през цялото представление, но никога няма отегчен вид, когато не бие тимпаните. А когато ги удари, прави това така хубаво и мило и с такъв съсредоточен вид. Веднъж, като отидохме с баща ми във Вашингтон, Али му изпрати една пощенска картичка, но сигурен съм, че не я е получил. Не бяхме много сигурни как да я адресираме.