ГЛАВА XIX
В случай, че не живеете в Ню Йорк, да знаете, че „Уикър бар“ е в онзи елегантния хотел „Сетън“. Доста често го посещавах преди, но вече не. Постепенно го зарязах. Минава за много изискан бар и всички фукльовци се трупат там. Около три пъти на вечер две млади французойки — Тина и Жанин — свиреха на пиано и пееха. Едната свиреше на пианото — страшно лошо, — а другата пееше и повечето песни или бяха доста прости, или пък не бяха френски. Тази, дето пееше, Жанин, вечно шептеше в микрофона, преди да запее: „А сега искаме да ви изпеем песента «Вуле вуфрансе». Тя е за едно малко момиченце, французойче, което идва в един голям град като Ню Йорк и се влюбва в едно момченце от Бруклин. Надявам се, че ще ви хареса.“ И после, като престанеше да шепне и да се прави на дяволски мила, тя изпяваше някаква глупава песен, полуанглийска-полуфренска, и всички преструванковци полудяваха от радост. Ако поседите по-дълго и послушате тези фукльовци да ръкопляскат и прочие, ще намразите всички хора на света. Кълна се, ще ги намразите. И собственикът на бара е гадина. Голям сноб. Едва ще ти проговори, ако не си важна птица или знаменитост, или нещо такова. Пък ако си важна птица или знаменитост, или нещо такова, тогава става още по-гаден. Ще дойде при тебе и ще ти каже с широка очарователна усмивка, като че ли е най-прекрасният тип, когото познаваш: „Е, как е Кънектикът?“ или „Как е Флорида?“ Ужасно място! Сериозно ви казвам. Постепенно съвсем престанах да го посещавам.