— С кое момиче ходиш сега? — попитах го. — Би ли ми казал?
— Не я познаваш.
— Добре де, но коя е? Може да я познавам.
— Едно момиче, което живее в Гринич. Скулпторка. Щом непременно искаш да знаеш.
— Така ли? Не се ли шегуваш? На колко години е?
— Не съм я питал, ей богу.
— Е добре де, горе-долу на колко години е?
— Предполагам над тридесет и пет.
— Над тридесет и пет? Вярно ли? Такива харесват ли ти? — попитах го аз. — Толкова възрастни харесват ли ти? — попитах го, защото наистина знаеше много по половите въпроси. Беше едно от малкото осведомени момчета, които познавах. Загубил девствеността си още на четиринадесет години. В училището „Нантъкит“. Истина.
— Обичам зрели жени, ако това искаш да знаеш. Разбира се, че ги харесвам.
— Истина ли? Не се ли шегуваш? Тях по ли ги бива за полов живот и прочие?
— Слушай. Нека сме наясно по една точка. Отказвам да отговарям на каквито и да е типични колдфийлдовски въпроси. Кога смяташ да пораснеш, дявол да те вземе?
Помълчах малко. Оставих тая тема за малко. Тогава Люс си поръча още едно мартини и каза на бармана да бъде още по-сухо.
— Слушай. Откога ходиш с нея — с тази, скулпторката де? — запитах го. Наистина се интересувах. Познавам ли я, когато учеше в „Хутън“?
— Едва ли. Та тя е в Америка само от няколко месеца.
— Така ли? Откъде е тогава?
— От Шанхай, представи си.
— Не се шегувай! Нима е китайка!
— Очевидно.
— Стига си се занасял! Това ли ти харесва? Дето е китайка?
— Разбира се.
— Ама защо? Много ме интересува — наистина много.
— Ей тъй, просто източната философия по ме задоволява от западната. Щом питаш.
— Така ли? Какво подразбираш под „философия“? Там пол и такива неща ли? Искаш да кажеш, че в Китай това е по-добро ли? Това ли искаш да кажеш?
— Не непременно в Китай, за бога. Казах Изтока. Трябва ли още да продължаваме този смахнат разговор?
— Слушай, аз говоря сериозно — казах аз. — Остави шегите. Защо тези работи са по-добри на Изток?
— Много е сложно за обяснение, ей богу — каза Люс. — Те просто гледат на половия акт не само като на физическо, но и като на духовно преживяване. Ако мислиш, че аз…
— Ама и аз също. Аз също гледам на него като на — как го каза? — физическо и духовно преживяване и прочие. Истина ти казвам. Но зависи с кого го преживявам, дявол да го вземе. Ако го преживявам с някоя, която дори не..
— За бога, не говори така високо, Колфийлд. Ако не можеш да говориш тихо, тогава да прекъснем целия…
— Добре, добре, но слушай — казах аз. Бях доста развълнуван и наистина говорех май твърде височко. Понякога говоря малко високо — когато съм възбуден.
— Ето какво исках да кажа — продължих аз. — Зная, че тази работа се счита и физическа, и духовна, и артистична, и прочие. Но искам да кажа, че не можеш да я вършиш с кого да е — с всяко момиче, с което се занасяш — и да го почувстваш така. Не можеш, нали?
— Да оставим този разговор — каза Люс, — съгласен ли си?
— Добре, но послушай малко. Да вземем тебе и тази китайка. Какво толкова хубаво има между вас двамата?
— Престани, ти казвам!
Пак бях започнал да пренасям разговора на твърде лична почва. Разбирам това. Но тъкмо това ме дразнеше у Люс: когато бяхме в „Хутън“, той ще те накара да опишеш най-интимните си преживявания, но започнеш ли да го питаш за неговите работи, веднага се сърди. Тези интелектуални типове не обичат интелектуалните разговори, щом те самите не водят целия разговор. Вечно искат да млъкнеш, когато те млъкнат, и да си отидеш в стаята, когато те си отидат в тяхната. Като бях в Хутънското училище, нашият Люс не можеше да прикрие колко му е неприятно, ако, след като сам е свършил да ни говори върху половия въпрос в стаята си, не се разотидем веднага, ами продължим да предъвкваме въпроса още малко. Искам да кажа, другите момчета и аз. В стаята на някое друго момче. Люс просто се пукаше. Той искаше всички да си отидат по стаите и да млъкнат, щом той не е вече център на вниманието. Все се боеше да не каже някой нещо по-умно от него. Много ми беше забавен наистина.
— Може да отида в Китай. Не ми върви в половия живот — казах аз.
— Естествено. Ти още не си дозрял.
— Така си е наистина. Известно ми е — казах аз. — Знаеш ли къде е бедата у мене? Никога не мога да се почувствам възбуден — ама истински възбуден — с някое момиче, което не харесвам много. Искам да кажа, че трябва да я харесвам много. Не я ли харесвам, просто загубвам всяко желание за нея. Братче, това страшно пречи на половия ми живот. Просто ужасно.
— Така си е, разбира се. Казах ти при последната ни среща от какво се нуждаеш.