— Да, съгласна съм. Иди да спиш сега. Къде си? Кой е с тебе?
— Никой. Аз съм с мене. — Братче, колко бях пиян! И още се държах за корема. Сали, простреляха ме. Бандата на Роки ме простреля. Знаеш ли това? Сали, знаеш ли това?
— Не те чувам. Иди да спиш сега. И аз трябва да лягам. Позвъни ми утре.
— Слушай, Сали! Искаш ли да ти окича елхата? Искаш ли, а?
— Да, искам. Лека нощ. Върви си у дома и си легни. — Тя ми затвори телефона.
— Лека нощ, лека нощ, Сали, рожбо, Сали, любима, миличка — казах аз. Можете ли да си представите колко бях пиян? Тогава и аз окачих слушалката. Реших, че Сали сигурно току-що се е върнала от някоя среща. Представях си как е излязла някъде с двамата Лънт и онзи фукльо от Андовър. Как всичките плуват в някакъв чайник и си говорят изискани глупости, кокетничат и се преструват. Страшно съжалявах, че й се обидих. Когато съм пиян, се побърквам.
В телефонната кабина останах доста дълго. Стисках телефона, за да не загубя съзнание. Право да си кажа, никак не ми беше добре. Най-после обаче излязох и отидох в тоалетната, залитайки като простак, и напълних един умивалник със студена вода. После взех, че си натопих главата чак до ушите. Дори не се погрижих да я избърша или нещо такова. Просто я оставих, проклетата, да тече вода от нея. После отидох до онзи радиатор до прозореца и седнах на него. Той беше приятно топъл. Добре ми стана, защото треперех като куче. Странно нещо, винаги страшно треперя, когато съм пиян.
Понеже нямаше какво да правя, останах да си седя на радиатора и да броя малките бели квадратчета на пода. Станах вир-вода. Реки вода се стичаха по врата ми, по цялата яка и връзката и прочие, но на мен не ми пукаше. Толкова бях пиян, че никак не ми пукаше. След малко онзи, дето акомпанираше на Валенсия на пианото, онзи с много къдравата коса, дето приличаше на педераст, дойде да си среши златните къдрици. Докато ги решеше, подхванахме разговор, само че той не беше особено любезен.
— Хей, ще видите ли тази малка Валенсия, като се върнете в бара? — запитах го аз.
— Много е вероятно — отговори той. Остроумно копеле. Все остроумни копелета срещам.
— Слушайте. Поздравете я от мене. Попитайте я дали този идиот келнерът й е предал поръчката ми. Бъдете така любезен, а?
— Я се прибирай у дома си, момче. На колко си години?
— Осемдесет и шест. Слушайте. Ще я поздравите от мене, нали? Дадено, а?
— Я се прибирай у дома, момче!
— Няма да се прибирам. Братче, само как свирите на това пиано! — казах аз. Само му правех вятър. Страшно лошо свиреше, ако искате да знаете истината. — Трябва да свирите по радиото — продължих аз. — Хубавец като вас. С такива дяволски златни къдрици. Имате ли нужда от импресарио?
— Хайде, малкият, прибери се у дома като добро момче. Прибери се у дома и право в кревата.
— Нямам дом, където да отида. Шегата настрана трябва ли ви импресарио, а?
Не ми отговори. Просто си излезе. Вече си беше сресал косата, оправил пътя и прочие и си излезе. Също като Страдлейтър. Всички тези красавци са една стока. Свършат ли да си решат глупавата коса, ще те зарежат сам.
Когато най-после слязох от радиатора и отидох до гардероба, вече се бях разплакал. Не зная защо, но плачех. Предполагам, защото се чувствах така потиснат и самотен. Но като стигнах до гардероба, не можах да си намеря идиотския номер. Гардеробиерката беше много мила обаче. Даде ми палтото и без номер. И грамофонната плоча „Малката Шърли Бийнз“ ми даде — още я влачех със себе си. Дадох й един долар за любезността, но тя отказа да го вземе. Само ми повтаряше да си вървя у дома и да си легна. Опитах да си уговоря среща с нея, след като свърши работа, но тя не прие. Каза, че била достатъчно стара да ми бъде майка и прочие. Показах й белите си коси и й казах, че съм на четиридесет и две години — разбира се, само се занасях. Но тя все пак беше мила. Показах й червения си каскет и тя го хареса. Накара ме да си го сложа, преди да изляза, защото косата ми беше още мокра. Добра жена беше.
Не се чувствах много пиян, когато излязох навън, но пак беше станало много студено и зъбите ми адски затракаха. Не можех да ги спра. Отидох пеша до Мадисън авеню и започнах да се въртя да чакам автобуса, защото вече почти не ми бяха останали пари, та трябваше да икономисвам от такситата и прочие. Но никак не ми се вземаше автобус. Пък и не знаех накъде да вървя. Тогава взех, че тръгнах към парка. Реших да мина покрай онова езерце и да видя какво правят дяволските патици, там ли са или не. Още не бях разбрал дали остават там или не. Не беше далече до парка, пък и нямаше къде другаде да отида — още не знаех и къде ще спя, — та тръгнах натам. Нито бях уморен, нито нищо. Само ми беше адски тежко на душата.