И тогава, тъкмо стигнах до парка, се случи нещо ужасно. Изпуснах плочата на нашата Фийби. Разби се на хиляди парченца. Хем беше в голям плик и пак се разби. Едва не се разревах, дявол да го вземе, така ужасно ми стана, но все пак извадих парченцата от плика и ги сложих в джоба на палтото си. Не че нещо можеше да стане от тях, но просто ей така, не ми даваше сърце да ги хвърля. После влязох в парка. Братче, колко тъмно беше там…
Цял живот съм живял в Ню Йорк и познавам Централния парк като дланта си, защото все там се пързалях и карах колело, когато бях малък, но страшна мъка видях, докато намеря проклетото езеро нея вечер. Знаех точно къде се намира — съвсем близо до южния вход — и все пак не можех да го намеря. Сигурно съм бил по-пиян, отколкото си мислех. Вървях, вървях, а наоколо ставаше все по-тъмно и по-тъмно и все по-страшно и по-страшно. Жива душа не срещнах през цялото време, докато бях в парка. И добре, че не срещнах. Сигурно щях да подскоча до небето от страх, ако бях срещнал някого. Най-после намерих езерото. А то — наполовина замръзнало, наполовина — не. Никакви патки обаче не видях наоколо. Заобиколих цялото езеро — едва не се цамбурнах в него по едно време, но кьорава патица не видях. Тогава ми хрумна, че ако ги има изобщо, може да са нещо заспали до самия бряг, на тревата. Затова едва не се цамбурнах в езерото. Но не можах да намеря никаква патица. Най-после седнах на една пейка, където не беше така адски тъмно. Братче, треперех като лист. Косата ми, макар да бях с ловджийския си каскет, се беше превърнала в ледени висулки на тила. Това ме обезпокои. Помислих си, че сигурно ще хвана пневмония и ще умра. Представих си милиони кретени на погребението ми и прочие. Дядо ми от Детройт, който вечно извиква на висок глас номерата на улиците, когато се возиш на автобус с него, и лелите ми — имам около петдесет лели, — и всичките ми мръсни братовчеди. Ама сган ще бъде! Всички дойдоха, когато Али умря, цялата тая пасмина. Имам една глупава леля — дето устата й страшно вони — и Д. Б. ми каза, че тя все повтаряла колко спокоен вид имал Али в ковчега. Мене ме нямаше на погребението. Още бях в болницата. Нали трябваше да ме закарат в болницата, защото си бях наранил ръката. Както и да е, много ме беше страх, че ще хвана пневмония с тези ледени висулки по косата и че ще умра. Страшно ми беше мъчно за майка ми и баща ми. Особено за мама, която още не можеше да прежали брат ми Али. Представях си как няма да знае какво да прави с костюмите ми и със спортните ми екипи и прочие. Само едно ми беше утехата — сигурен бях, че няма да пусне горката Фийби да дойде на погребението ми, защото е още малка. Само това ми беше утехата. После си представих как цялата тази сбирщина ме натиква в гробищата, с името ми над надгробната плоча и прочие. И наоколо ми само мъртъвци. Братче, като умреш, полагат големи грижи за тебе. Дано, когато наистина умра, се намери някой свестен човек да ме хвърли в реката или нещо такова. Каквото и ще да прави с мене, само да не ме натиква в тия идиотски гробища. И после да идват хора в неделя и да ми слагат букети цветя връз корема и подобни глупости. Кому са потрябвали цветя, като е мъртъв? Никому. През хубаво време родителите ми доста често ходят да слагат цветя на гроба на Али. Няколко пъти ходих с тях, но после се отказах. Преди всичко никак не обичам да го виждам в тези шантави гробища. Обкръжен с мъртъвци и паметници, и прочие. При слънчево време пак не е толкова лошо, но два пъти — два пъти бяхме там, когато започна да вали. Просто ужасно. Дъждът мокреше надгробната плоча и тревата, която растеше по корема му. Мокреше целия гроб. Всички, дошли на гробищата, хукнаха към колите си като луди. Ето кое ме вбеси. Всички можеха да се качат в колите си, да си пуснат радиото и прочие, а после да отидат някъде за обед — всички освен Али. Това ми беше просто непоносимо. Зная, че само тялото му е в гробищата, а душата му е в рая, зная всичките тези дивотии, но все пак ми беше непоносимо. Така ми се искаше той да не е там. Вие не го познавате. Ако го познавахте, щяхте да разберете. Когато слънцето грее, не е толкова лошо, но и слънцето си грее само когато му се ще.
След малко, за да отклоня мислите си от пневмонията и прочие, си извадих парите и се опитах да ги преброя на мъждивата светлина на уличната лампа. Останали ми бяха три банкноти по един долар, пет монети по двадесет и пет цента и една пет цента — братче, цяло състояние бях прахосал, откакто напуснах Пенси. Тогава взех, че отидох до езерото и започнах да мятам монетите през езерото — откъм незамръзналата му половина. Не зная защо го направих, но го направих. Може би съм си мислил, че това ще отвлече мислите ми от пневмонията и смъртта. Но не ги отвлече.