Започнах да си мисля какво ли ще й е на моята Фийби, ако се разболея от пневмония и умра. Детински мисли, но не можех да ги спра. Доста ще й бъде мъчно, ако се случи нещо такова. Много ме обича. Искам да кажа, доста е привързана към мене. Така си е. Както и да е, тези мисли не ми излизаха от ума и най-после реших да взема да се промъкна у дома и да я видя, да не би да умра и прочие. Ключът от вратата беше у мене и аз реших да взема да се промъкна в апартамента и да си побъбря с нея малко. Само главната врата ме безпокоеше. Страшно скърца, проклетата. Блокът е доста стар, а домоуправителят е един мързелив копелдак, та всичко скърца и стърже. Страх ме беше да не ме чуят родителите ми, като се промъквам. Но все пак реших да опитам. Тогава си вдигнах чуковете от парка и тръгнах за дома. Вървях пеша през целия път. Не беше много далече, пък и аз не бях нито уморен, нито вече пиян. Само дето беше много студено и нямаше жива душа наоколо.
ГЛАВА XXI
От години не ми е вървяло така. Като стигнах дома, редовният оператор на асансьора, Пит, го нямаше. Някакъв нов човек, когото никога не бях виждал, беше дежурен и аз си представих, че ако не налетя право на родителите си, ще мога да зърна Фийби и да офейкам, без никой да разбере, че съм идвал. Голям късмет имах наистина. Най-хубавото беше, че новият оператор ми се видя глупавичък. Казах му много небрежно да ме закара в семейство Дикстайн. Апартаментът на Дикстайн е на нашия етаж. Свалих каскета, за да не изглеждам подозрителен и прочие, и влязох в асансьора, като че ли страшно бързам за някъде.
Той затвори вратите и беше готов да потегли, но изведнъж се обърна и рече:
— Те не са у дома. На гости са на четиринайсетия етаж.
— Нищо — отвърнах аз. — Казаха ми да ги почакам. Аз съм техен племенник.
Той ми хвърли един глупав подозрителен поглед и каза:
Най-добре е да ги почакате долу във фоайето, приятелю.
— С удоволствие бих почакал там — казах, — но имам болен крак. Трябва да го държа в особено положение. Мисля, че ще е по-добре да седна на стола пред вратата им.
Той не разбра какви врели-некипели му дрънкам, та само каза: „О!“ и ме изкачи нагоре. Не беше лошо момче. Странно нещо. Само дрънкай на хората така, че да не могат да те разберат, и те ще извършат всичко, което поискаш.
Излязох от асансьора на нашия етаж — куцах като пребит — и тръгнах към апартамента на Дикстайн. После, като чух, че вратата на асансьора се затвори, свърнах към нашата врата. Всичко вървеше благополучно. Дори не се чувствах вече пиян. Тогава си извадих ключа и отворих вратата, тихичко, като мушичка. После влязох много, много предпазливо и затворих вратата. Само за крадец съм бил роден. В антрето естествено беше тъмно като в рог, а естествено не можех да запаля лампата. Трябваше да внимавам да не се прасна в нещо и да вдигна шум. Все пак почувствах, че съм си у дома. Нашето антре има особена миризма, каквато няма никъде другаде. Не зная на какъв дявол мирише. Не е цветно зеле и не е парфюм — не зная какъв дявол е, — но винаги познавам, че съм си у дома. Посегнах да си сваля палтото и да го закача в дрешника, но той е пълен със закачалки, които тракат като бесни, щом отвориш вратата, затова си останах с него. Тогава тръгнах много, много бавно към стаята на нашата Фийби. Сигурен бях, че прислужницата ни няма да чуе, защото имаше само едно тъпанче. Веднъж тя ми каза, че като била малка, брат й заврял сламка в ухото й. Доста глухичка си беше. Но родителите ми, по-точно майка ми, има уши като ловджийско куче. Затова вървях съвсем, съвсем бавно, като минавах покрай тяхната врата. Дори не дишах, ей богу. Баща ми можеш със стол да го удариш по главата, пак няма да го събудиш, но на мама само й трябва да се закашля някой в Сибир и ще го чуе. Нервна е като не знам какво. Половината нощ е будна и пуши цигари. Най-после след около един час стигнах до стаята на Фийби. Нея обаче я нямаше. Съвсем забравих. Забравих, че тя винаги спи в стаята на Д. Б., когато той е в Холивуд или някъде другаде. Харесва й, защото е най-голямата стая в апартамента и защото там е онова огромно, старо, смахнато бюро, което Д. Б. купи от някаква алкохоличка във Филаделфия, и онова огромно, гигантско легло, най-малко десет мили широко и десет мили дълго. Не зная откъде купи това легло. Както и да е, нашата Фийби обича да спи в стаята на Д. Б., когато го няма. И той й позволява. Само да я видите, като си пише домашното или нещо друго на това смахнато бюро. Голямо е почти колкото леглото. Тя се губи в него, като си пише домашното. Но точно такива неща й харесват. Своята стая не харесвала, защото била твърде малка. Обичала да се разпростре, казва. Убива ме. Какво толкова има да разпростира? Нищо, нищичко!