— Никак ли не те е грижа за бъдещето ти, момче?
— О, разбира се, грижа ме е. Разбира се. Грижа ме е, разбира се. — Помислих си за минутка. — Но не твърде много, струва ми се.
— Ще се загрижиш — каза старият Спенсър. — Ще се загрижиш, момче. Ще се загрижиш, когато стане твърде късно.
Не ми беше приятно да чуя това. Звучеше ми, като че ли съм вече мъртъв или нещо подобно. Много ме потисна.
— Сигурно ще се загрижа — казах аз.
— Бих желал да налея малко разум в тази твоя, момче. Мъча се да ти помогна. Мъча се да ти помогна, ако мога.
И наистина се мъчеше. Явно беше. Само че бяхме твърде раздалечени на двата полюса, там е всичкото.
— Зная, че се мъчите, сър — казах аз. Много ви благодаря. Не се майтапя. Ценя това. Така си е.
Тогава станах от леглото. Братче, да ме убиеха, не можех да седя повече там.
— Работата е обаче, че трябва да тръгвам. Имам доста неща в гимнастическия салон, които трябва да си прибера, че ще си го нося дома.
Той ме погледна и пак закима с глава, сериозно замислен. Изведнъж дяволски ми домъчня за него. Но просто не можех да вися повече там, както бяхме на два полюса един от друг, и той вечно не улучваше леглото, като метнеше нещо на него, с този оръфан стар халат, и откритите му гърди, и цялата къща, изпълнена с тази грипова миризма на капки за нос.
— Хайде, хайде, сър. Не се тревожете за мене — казах аз. — Сериозно ви говоря. Ще се оправя. Точно сега аз просто съм в такъв период. Та нали всеки човек преминава през разни периоди и какво ли не?
— Не зная, момче. Не зная.
Смърт ми е, когато някой отговаря така.
— Разбира се, разбира се, че преминава — казах аз. — Истина ви казвам, сър… моля ви се, не се тревожете за мене. — Сложих леко ръка на рамото му. Разбрахме се, нали?
— Не би ли желал чашка горещ шоколад, преди да си тръгнеш? Мисис Спенсър ще се…
— Наистина много бих желал, но работата е, че трябва да тръгвам. Трябва да отида право в гимнастическия салон. Благодаря ви все пак. Много ви благодаря, сър.
Тогава се ръкувахме с всичките му там глупости. И все пак това ме натъжи адски.
— Ще ви драсна някой и друг ред, сър. Сега гледайте да ви мине грипът.
— Сбогом, момче.
Като затворих вратата и тръгнах към всекидневната стая, той извика нещо след мене, но не можах да чуя точно какво каза. Почти съм сигурен, че извика: „На добър час.“ Дано не е. Дано, дано не е. Никога не бих извикал „На добър час“ след когото и да е. Ужасно звучи, като си помислиш само.
ГЛАВА III
Аз съм най-страшният лъжец, който някога сте срещали. Това е ужасно. Ако съм тръгнал за будката да купя някое списание и ме попитат къде отивам, в състояние съм да кажа, че отивам на опера. Това е просто страшно. Та като казах на стария Спенсър, че трябва да отида в гимнастическия салон да си взема екипировката и прочие, това си беше чиста лъжа. Та аз дори не си държа екипировката в гимнастическия салон.
В Пенси живеех в новото крило на името на Осенбъргър.
То беше за ученици от горните класове. Аз бях в предпоследния клас. Моят другар по стая беше абитуриент. Крилото беше на името на онзи Осенбъргър, който се учил в Пенси. Той натрупал куп пари от погребални бюра, след като напуснал Пенси. Отворил такива погребални бюра из цялата страна, чрез които можеш да погребеш някой от домашните си за пет долара. Само да го видите стария Осенбъргър! Той сигурно просто натиква мъртвите в чувал и ги пуска в реката. Така или иначе, дал на Пенси куп пари и те нарекли крилото ни на негово име. На първия мач през годината пристигна в училището в дяволски голям кадилак и ние трябваше да станем прави на трибуната и да му викаме „ура“. После на другата сутрин в църква ни държа реч цели десет часа. Започна с около петдесет брадати вица, само да ни покаже какъв веселяк е. Голяма птица. После започна да разправя, че никога не се срамувал да падне на колене и да се помоли на Бога, когато се намирал в затруднение или нещо такова. Каза ни, че винаги трябва да се молим на Бога — да разговаряме с него и прочие, където и да се намираме. Да сме си представяли Христос като наш приятел и прочие. Той самият си разговарял непрекъснато с Христос. Дори когато карал колата. Уби ме. Просто виждам как тоя лицемерен кучи син дава първа скорост и моли Христос да му изпрати повече мъртъвци. Единствената добра част от речта му беше в средата. Тъкмо ни разказваше каква важна птица е, какви удари прави и прочие, когато изведнъж момчето, което стоеше пред мене, Едгар Марсала, пръдна страшно силно. Беше ужасно неприлично, всред църква и прочие, но и доста забавно. Милият Марсала! Едва не хвърли покрива във въздуха. Почти никой не се изсмя на глас, а старият Осенбъргър се престори, че дори не е чул, но нашият Търмър, директорът, който седеше точно до него на трибуната, очевидно го чу. Братче, как се разсърди. Не каза нищо тогава, но на следващата вечер ни наложи задължителен занимателен час в училищното здание и дойде да ни държи реч. Каза, че момчето, нарушило спокойствието в църквата, не е достойно да бъде в Пенси. Опитахме се да накараме милия Марсала да го откърши още веднъж точно когато нашият Търмър говореше, но той не беше в настроение. Така или иначе, ето къде живеех в Пенси — в крилото на стария Осенбъргър, в новото общежитие. Приятно беше да се завърна в стаята си след посещението у стария Спенсър, защото всички бяха на мача, а отоплението беше пуснато по изключение. Някак уютно ми стана. Свалих си якето и връзката, разкопчах яката на ризата и тогава си сложих каскета, дето го бях купил в Ню Йорк същата сутрин. Червен ловджийски каскет с много дълга козирка. Видях го на витрината на онзи спортен магазин, когато излязохме от метрото и точно бях забелязал, че съм загубил всичките идиотски шпаги. Струваше само един долар. Сложих си го с козирката назад — много просташко, признавам, но така ми харесваше. Приличаше ми така. Тогава взех онази книга, дето я четях, и седнах в креслото си. Имаше по две кресла във всяка стая. Едното беше за мене, а другото за моя съквартирант Уорд Страдлейтър. Ръчките на креслото бяха в плачевно състояние, защото всички вечно сядаха по тях, но самите кресла бяха доста удобни.