— Слушай сега. Започва, когато аз съм на умиране. Един дух се явява на Бъдни вечер и ме пита срамувам ли се и прочие. Нали знаеш? Задето съм предала родината си и прочие. Ще дойдеш ли да я видиш? — Беше седнала на горния край на кревата.
— Нали ти писах за това? Ще дойдеш ли, а?
— Разбира се, ще дойда. Как да не дойда?
— Татко не може да дойде. Трябва да отлети за Калифорния — каза тя. Братче, как се разсъни! Само две секунди й трябваха да се разсъни съвсем. Седеше почти на колене — на горния край на леглото — и ми държеше ръката.
— Слушай, мама каза, че ще си дойдеш в сряда — каза тя. — В сряда.
— Пуснаха ме по-рано. Не викай толкова. Ще събудиш цялата къща.
— Колко е часът? Мама каза, че ще се върнат много късно. Отидоха на гости в Норуок, Кънектикът — каза Фийби. — Отгатни какво правих днес. Какъв филм гледах. Отгатни.
— Не знам. Слушай, не казаха ли в колко часа ще…
— „Докторът!“ — продължи Фийби. — Имаше специална прожекция в Листеровата фондация. Само за един ден, само за днес. Разправя се за един доктор от Кентъки, който увива с одеяло главата на едно дете, дето е сакато и не може да ходи. После го изпращат в затвора и прочие. Световен филм!
— Послушай ме за минутка. Не казаха ли в колко часа…
— Той съжалява детето, докторът де. Затова увива с одеяло главата му и го задушава. После го осъждат на доживотен затвор, но това дете, чиято глава увива в одеялото, му се явява непрекъснато и му благодари за това, което е направил. Станал убиец от състрадание. Само че, разбира се, с право го изпращат в затвора, защото не е позволено на един лекар да отнема живота на божите твари. Майката на едно момиче от нашия клас — Алис Холмборг, ни заведе. Тя е най-добрата ми приятелка. Единственото момиче в целия…
— Поспри за малко, моля ти се! — казах аз. — Питам те: казаха ли нашите кога ще се върнат?
— Не, но във всеки случай много късно. Татко взе колата и всичко, че да не се притесняват за влакове. Сега колата има радио! Само че мама казва, че никой не може да го пуска, когато колата е в движение.
Започнах да се поуспокоявам. Искам да кажа, престанах да се тревожа дали ще ме заловят у дома или не. Премислих си най-страшното и си рекох: по дяволите — да става каквото ще!
Ех, да можехте да видите нашата Фийби! Беше с онази, синята пижамка с червени слончета на якичката. Умира за слончета!
— Значи филмът беше хубав, а? — попитах аз.
— Световен. Само дето Алис беше простинала и майка й непрекъснато я питаше дали не е грипозна. Посред филма. Точно по средата на нещо важно майка й току ще се наведе през мене и ще запита Алис дали не е грипава. Просто ми действаше на нервите.
Тогава й казах за плочата.
— Слушай, купих ти една плоча. Само че я счупих по пътя за дома.
Извадих парчетата от джоба си и ги показах.
— Бях се гипсирал — обясних аз.
— Дай ми парчетата — каза тя. — Ще ги запазя. — Тя ги дръпна от ръката ми и ги сложи на нощната си масичка. Уби ме.
— Ще си дойде ли Д. Б. за Коледа? — попитах аз.
— Мама каза, че може да си дойде, но може и да не си дойде. Може да се наложи да остане в Холивуд и да напише сценарий за Анаполис.
— Анаполис ли, за бога?
— Това е някаква любовна история и прочие. Познай кой ще играе във филма! Коя кинозвезда. Познай!
— Не ме интересува. Анаполис! Боже мой! Та какво знае Д. Б. за Анаполис, боже мой? Какво общо има това с разказите, които той пише? — възкликнах аз. Братче, как ме вбесяват такива работи! Този идиотски Холивуд!
— А какво ти е на ръката? — попитах я. Забелязах голямо парче лейкопласт, лепнато на лакътя й. Забелязах го, защото пижамата й нямаше ръкави.
— Едно момче от нашия клас, Къртис Уейнтрауб, ме бутна, като слизах по стълбите в парка — каза тя. — Искаш ли да видиш? — и започна да отлепва шантавия лейкопласт от ръката си.
— Остави, недей! Защо те бутна надолу по стълбите?
— Знам ли аз? Мисля, че ме мрази — каза Фийби. — Аз и едно друго момиче, Селма Атърби, му намацахме цялото виндяке с мастило и други работи.
— Това не е хубаво. Та ти дете ли си, що ли — за бога?
— Не, ама изляза ли в парка, той все по мене навсякъде. Все по петите ми. Действа ми на нервите.
— Сигурно те харесва. Не бива заради това да му мацаш с мастило…
— Не искам да ме харесва — каза тя. После ме загледа особено. — Холдън — рече, — защо си идваш преди сряда!
— Какво?
Братче, с нея трябва да си нащрек всеки миг. Трябва да си луд, за да не разбереш колко е умна!
— Защо се връщаш преди сряда, а? — повтори тя. — Да не са те изхвърлили от училището или нещо такова?