— Казах ти вече. Разпуснаха ни по-рано. Разпуснаха цялото…
— Изключили са те! И още как! — настоя Фийби. После ме удари с юмручето си по крака. Голяма побойница става, когато й дойде настроение.
— Изключили са те! О, Холдън! — и закри уста с ръка. Много се развълнува, ей богу.
— Кой ти каза, че са ме изключили? Никой не е казал, че…
— Изключили са те, изключили са те — настояваше тя. И пак ме цапна с юмручето си. Луди сте, ако си мислите, че ме болеше. — Татко ще те убие — продължи тя. После се хвърли по корем на леглото и покри глава с възглавницата. Много често прави така. Наистина е луда понякога.
— Престани сега — казах й. — Никой няма да ме убие. Никой няма дори… Хайде, Фийби, махни това проклето нещо от главата си. Никой няма да ме убие.
Но тя не искаше да махне възглавницата. Не можеш я накара на направи нещо, щом не иска. Само повтаряше: „Татко ще те убие.“ Едва й се разбираше с тази идиотска възглавница на главата.
— Никой няма да ме убие. Размисли малко. Преди всичко аз ще се махна оттук. За известно време ще си намеря работа в някоя ферма или нещо такова. Познавам едно момче, чийто дядо има ферма в Колорадо. Може да се хвана на работа там — казах аз. — Ще поддържам връзка с тебе след заминаването, ако изобщо замина. Хайде! Махни това от главата си. Хайде, чуваш ли, Фийби. Моля ти се, моля ти се, Фийби, чуваш ли?
Тя обаче не ме чуваше. Опитах се да изтегля възглавницата, но Фийби е дяволски силна. Просто си капваш, ако речеш да се бориш с нея. Братче, решила ли е да държи възглавницата на главата си, ще я държи.
— Фийби, моля ти се. Хайде излез оттам — повтарях аз. — Хайде, чуваш ли… Хей, Уедърфийлд, хайде излез.
Обаче тя упорстваше. Понякога не можеше и да се разбереш с нея. Най-после станах и отидох във всекидневната, та си взех няколко цигари от кутията на масата и ги мушнах в джоба си. Бях останал без нито една.
ГЛАВА XXII
Като се върнах, тя си беше махнала възглавницата от главата — знаех си, че така ще стане, — но все още не искаше да ме погледне, макар че лежеше по гръб и прочие. Като дойдох до леглото и седнах отново, тя си обърна смахнатото лице на другата страна. Дяволски ми се сърдеше. Също като фехтовъчния отбор в Пенси, когато забравих идиотските шпаги в метрото.
— Как е Хейзъл Уедърфийлд? — казах аз. — Пишеш ли нови разкази за нея? Този, дето ми изпрати, е в куфара ми. Той е долу на гарата. Много е хубав разказът.
— Татко ще те убие.
Братче, влезе ли й нещо в главата, не можеш го изби.
— Няма да ме убие. Най-многото ще ме наругае здравата, а после ще ме изпрати в онова идиотско военно училище. И това ще е всичкото. Но преди всичко мене няма да ме има тук. Ще съм заминал. Ще бъда вероятно в Колорадо, в онази ферма.
— Не ме карай да се смея! Та ти дори не можеш да яздиш.
— Кой не може? Разбира се, че мога. Разбира се. Могат да те научат за десетина минути — казах аз. — Престани да чоплиш това. Все си чоплиш лейкопласта от ръката. Кой те подстрига? — запитах я. Току-що забелязах колко глупаво й бяха подстригали косата. Прекалено къса.
— Не е твоя работа — каза тя. Понякога е прекалено сопната. Да, прекалено сопната. — Сигурно пак са те скъсали по всички предмети — каза тя много сопнато. Стана ми някак смешно. Понякога говори като проклета даскалица, а е съвсем дете.
— Не са — отвърнах аз. — Изкарах по английски. — Тогава само на шега я щипнах по задника. Както беше легнала на една страна, той стърчеше навън открит. Всъщност тя почти няма задник. Не я ощипах силно, но тя се опита да ме удари по ръката, само че не улучи. После изведнъж каза:
— О, защо трябваше да направиш така?
Искаше да каже защо са ме изключили пак. Така го каза, че ми стана някак мъчно.
— О, господи, не ме питай, Фийби. Омръзна ми всички да ми задават този въпрос — казах аз. — Има милион причини. В по-лошо училище никога не съм бил. Пълно с преструванковци. И с подлеци. Никога не си виждала толкова подлеци накуп. Например, ако сме се събрали на приказка в стаята на някое момче и някой поиска да влезе, никой не го пуска, ако е възглупавичък или пъпчив. Всеки си заключва вратата, щом някой иска да влезе.
После имат едно идиотско тайно братство, в което влязох, защото ме беше шубе да откажа. Имаше едно пъпчиво отегчително момче, Роберт Акли, което също искаше да влезе в братството. Все се опитваше и все отказваха да го приемат. Само защото беше отегчителен и пъпчив. Просто не ми се ще и да говоря за това. Мръсно училище. Повярвай ми, честно слово.
Фийби не каза дума, но ме слушаше. Познавах по тила й, че ме слуша. Винаги слуша, когато й говориш. И най-интересното е, че почти винаги разбира за какво й говориш. Наистина разбира. Продължих да разправям за Пенси. Просто ми се искаше да разправям.