— Дори няколкото симпатични учители също бяха преструванковци — казах аз. — Имаше например един възрастен учител, мистър Спенсър. Жена му вечно ще ти поднесе горещ шоколад и такива работи, и наистина бяха доста симпатични. Но да можеше да го видиш, когато директорът, нашият Търнър, влезе в час по история и седне на някой заден чин. Той все идваше и седеше по половин час на някой заден чин. Уж незабелязано. Ще поседи малко и ще започне да прекъсва стария Спенсър с куп глупави шеги. А пък Спенсър се убива да се хили и усмихва и какво ли не, като че ли Търнър, мамка му, е някой бог или нещо подобно.
— Стига си псувал!
— Щеше да ти се приповръща, кълна се — казах аз. — После в Деня на ветераните! Имат такъв празник, Ден на ветераните, когато всички кретени, завършили училището около 1776 година, идват и се разхождат из цялото училище, придружени от жените и децата си и от всякакви. Да беше видяла един старчок на около петдесет години! Знаеш ли какво направи? Взе, че почука на вратата на стаята ни и попита ще имаме ли нещо против, ако използва клозета. Клозетът е на другия край на коридора — дявол знае защо попита точно нас. И знаеш ли какво каза? Каза, че искал да види дали още стоят инициалите му на една от вратите на клозетите. Най-малко преди деветдесет години взел, че си издълбал нещастните глупави инициали на една от вратите на клозета и сега искал да види дали още стоят. И така ние с моя съквартирант го заведохме до клозетите и трябваше да висим там, докато той си търсеше инициалите по всички врати. През цялото време ни дрънкаше, че дните, които прекарал в Пенси, били най-щастливите в живота му и ни даваше куп съвети за бъдещето и прочие. Братче, колко тъжно ми стана, като го слушах! Не че беше лош човек — ни най-малко! Но не е нужно непременно да си лош човек, за да развалиш настроението на хората, може и добър да си и пак да го развалиш. Ако искаш да развалиш настроението на някого, дай му куп празни съвети, докато си търсиш инициалите по вратата на клозета — то стига. Не зная. Може би нямаше да е така лошо, ако не се задъхваше толкова. А той се беше съвсем задъхал от изкачването на стълбите и докато търсеше инициалите, страшно пъхтеше и ноздрите му бяха такива едни смешни и жалки, а той все ни повтаряше на двамата със Страдлейтър, че трябва да извлечем най-голяма полза от Пенси. Боже мой, Фийби! Не мога да ти обясня. Просто не харесах нищо в Пенси. Не мога да ти обясня.
Тогава Фийби проговори нещо, но не можах да я чуя. Беше завряла уста във възглавницата, та не можах да я чуя.
— Какво? — попитах аз. — Махни си устата от възглавницата. Не мога да те чувам така.
— Ти все нещо не харесваш.
Тези думи още повече ме натъжиха.
— Харесвам, харесвам някои неща. Разбира се, че харесвам. Не говори така. Дявол да го вземе, защо говориш така?
— Защото не харесваш. Никое училище не ти харесва. Милион неща не харесваш. Милион неща.
— Има неща, които харесвам. Ти грешиш — точно тук грешиш. За какъв дявол трябваше да казваш това? — попитах аз. Братче, колко тъжно ми стана от думите й.
— Защото нищо не харесваш — каза тя. — Кажи ми едно-едничко нещо, което харесваш.
— Едничко ли? Едничко нещо, което харесвам? — казах аз. — Е добре, ще ти кажа.
Лошото беше, че не можех много да се съсредоточа. Понякога е мъчно да се съсредоточиш.
— Значи да ти кажа едно нещо, което много харесвам, нали? — попитах аз.
Тя обаче не ми отговори. Лежеше накриво, далече — чак на другия край на леглото. Най-малко на хиляди мили от мене.
— Хайде, отговори — казах аз. — Нещо, което много ми харесва или нещо, което ей тъй, просто ми харесва?
— Дето много ти харесва.
— Е, добре — казах аз. Но лошото беше, че не можех да се съсредоточа.
Единственото нещо, което ми дойде наум, бяха онези две калугерки, дето обикаляха да събират пари в очуканите касички. Особено онази, дето имаше очила с железни рамки. И онова момче от Елктън Хилз. Имаше едно момче в Елктън Хилз на име Джеймс Касъл, което не искаше да си вземе назад думите, казани по адрес на онзи надут тип Фил Стейбъл. Джеймс Касъл го нарекъл самомнителен тип, а един от Стейбъловите кални приятели отишъл, та го издрънкал пред Стейбъл. Тогава Стейбъл дошъл в стаята на Джеймс Касъл с още шест мръсни копелета, влезли вътре и заключили вратата, а после се помъчили да го накарат да си вземе думите назад, но той отказал. Тогава те се нахвърлили върху него. Няма да ви говоря. Нали беше още малка и прочие. Но поне ме слушаше. Стига поне да те слушат, пак е добре.