— Татко ще те убие! Ще те убие — повтори тя.
Аз обаче не я слушах. Мислех си за нещо друго — нещо шантаво.
— Знаеш ли какъв ми се ще да стана? Искам да кажа, ако ми дадат да си избера, дявол да го вземе.
— Какъв? Престани да ругаеш.
— Знаеш ли тази песен: „Ако някой някого улови в цъфналата ръж“? Иска ми се…
— То е „Ако някой някого целуне в цъфналата ръж“ — прекъсна ме Фийби. — Това е едно стихотворение от Барет Върне.
— Зная, че е стихотворение от Роберт Върне.
Права беше. То е „Ако някой някого целуне в цъфналата ръж“. Тогава обаче не го знаех.
— Мислех, че е „Ако някой някого улови“ — казах аз. — Както и да е, аз все си представям малки дечица да си играят на някаква игра в една голяма ръжена нива. Хиляди деца — а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа — освен мене. А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта — искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза отнякъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителят в ръжта. Знам, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда. Зная, че е лудост.
Фийби дълго мълча. А като продума, само каза:
— Татко ще те убие.
— Не ми пука, ако ще, нека ме убие — казах аз. После станах от леглото, защото исках да телефонирам на онзи мъж, дето ми беше учител по английски в Елктън Хилз, мистър Антолини. Сега живееше в Ню Йорк. Напусна Елктън Хилз. Стана преподавател по английски в Нюйоркския университет.
— Трябва да се обадя по телефона — казах на Фийби. — Веднага ще се върна. Не заспивай.
Не исках да заспи, докато съм в гостната. Знаех, че няма да заспи, но все пак й го казах, за по-сигурно. Докато отивах към вратата, Фийби извика: „Холдън!“ и аз се обърнах. Тя седеше чак в края на леглото. Такава беше хубавка.
— Вземам уроци по оригване от едно момиче, Филис Маргулис — каза тя. — Слушай.
Заслушах и чух нещо, но не беше нещо особено.
— Браво — казах аз. После отидох в гостната и позвъних на този мой учител, мистър Антолини.
ГЛАВА XXIII
Бях много кратък на телефона, защото се боях, че родителите ми ще ме изненадат точно посред разговора. Не ме изненадаха, обаче и мистър Антолини беше много любезен. Каза, че мога да отида още веднага, ако искам. Сигурно съм събудил и него, и жена му, защото страшно много се бавиха, докато отговорят на телефона. Най-напред ме попита дали ми се е случило нещо лошо и аз му казах, че не е. Казах му обаче, че съм изключен от Пенси. Помислих си, че е по-добре да му кажа. Като чу това, той възкликна: „Боже милостиви!“ Имаше добро чувство за хумор. Каза ми да отида веднага у тях, ако искам.
Този мистър Антолини беше, кажи-речи, най-добрият учител, който съм имал. Доста млад беше, не много по-стар от брат ми Д. Б., и с него можеше да се шегуваш, без да губиш уважението си към него. Именно той най-после вдигна онова момче, за което ви казах, че скочи от прозореца, Джеймс Касъл. Мистър Антолини му провери пулса, после си свали сакото и покри Джеймс Касъл с него, а след това пренесе момчето на ръце чак до лечебницата. Не му пукаше, че сакото му ще се изцапа с кръв.
Като се върнах в стаята на Д. Б., Фийби беше пуснала радиото. Тъкмо предаваха танцова музика. Беше го пуснала тихо, за да не чуе прислужницата. Да можехте да я видите само. Седнала в средата на леглото, извън завивката, с кръстосани крака, като някой йога. Слуша музика. Убива ме!
— Хайде, ставай — казах аз. — Танцува ли ти се?
Бях я учил да танцува още като беше съвсем мъничка. Много добра танцьорка е. Всъщност аз само й бях показал. Тя се учи повечето сама. Не можеш да научиш някого как се танцува истински.
— Ти си с обувки — каза тя.
— Ще ги събуя. Хайде ставай.
Тя просто скочи от леглото, после почака да си сваля обувките и тогава потанцувахме малко. Наистина дяволски добра е. Не обичам хората, които танцуват с малки деца, защото повечето пъти изглежда ужасно. Искам да кажа, ако например в ресторант видите някой морук да излиза с хлапето си на дансинга. Прихване го през кръста, вирне му се рокличката отзад, а то и без това не го бива за две пари в танца, и гледката е просто ужасна, но аз никога не танцувам с Фийби пред хора. Ние просто се забавляваме вкъщи. С нея изобщо е по-различно, защото тя може да танцува. Следва те, както и да играеш. Само трябва да я държа много близо, та да не пречи това, че краката ми са много по-дълги от нейните. И тя се води. Можеш да се въртиш и подклякаш и дори да импровизираш, тя пак се води.
Дори танго можеш да танцуваш с нея, ей богу!