Изиграхме четири танца. Помежду танците тя е страшно забавна. Застава готова и чака. Ни дума не продумва. И двамата стоим готови и чакаме оркестъра да засвири. Убива ме. Не дава дори да се смееш.
И така танцувахме четири пъти и после затворих радиото, Фийби пак скочи в леглото и се мушна под завивките.
— Все по-добре танцувам, нали? — попита ме тя.
— И още как! — казах аз. Пак седнах до нея на леглото. Бях се задъхал. Сигурно от многото пушене, едва си поемах дъх. А пък тя не се беше задъхала.
— Пипни ми челото — изведнъж каза тя.
— Защо?
— Пипни го. Само малко го пипни.
Пипнах го. Нищо не усетих обаче.
— Много ли пари? — попита тя.
— Не. Трябва ли да пари?
— Да. Аз го правя да пари. Пипни пак.
Пак го пипнах и пак нищо не усетих, но казах:
— Като че ли сега започва да пари.
Не исках да развивам у нея чувство за малоценност. Тя кимна с глава.
Мога да го загрея така, че да надхвърли термометъра.
— Термометъра. Кой ти каза това?
— Алис Холмборг ми каза как. Кръстосваш си краката, спираш дъха си и после мислиш за нещо много, много горещо. Радиатор или нещо подобно. Тогава цялото ти чело така започва да гори, че може да изгори ръката на някого.
Уби ме. Дръпнах си ръката от челото й, като че ли ме грозеше страшна опасност.
— Благодаря ти, че ми каза — рекох аз.
— О, никога не бих изгорила твоята ръка. Щях да спра, преди челото да стане прекалено горещо. Шшшт! Тя изведнъж се дръпна като светкавица и седна чак в горния край на кревата. Страшно ме изплаши.
— Какво има? — попитах аз.
— Главната врата! — високо прошепна тя. — Те са!
Скочих бързо, изтичах до писалището и загасих лампата. После смачках цигарата в подметката си и я сложих в джоба. След това се размахах като луд, за да прогоня дима — не трябваше даже да пуша, ей богу. После грабнах обувките си, влязох в дрешника и затворих вратата. Братче, как бясно биеше сърцето ми! Чух мама да влиза в стаята.
— Фийби! — каза тя. — Стига си се преструвала. Видях светлина в стаята ти, мила госпожице…
— Добре дошли! — чух да казва Фийби. — Не можех да заспя. Хубаво ли прекарахте?
— Чудесно! — каза майка ми, но явно не беше искрена. Не й е много весело, когато излиза.
— Мога ли да зная защо си будна? Да не ти е било студено?
— Не, не ми беше студено, но просто не можех да заспя.
— Фийби, да не си пушила цигара тук? Кажи си право, мила госпожице.
— Какво? — попита Фийби.
— Не ме ли чу?
— Запалих една цигара само за минутка. Само веднъж смръкнах. После я хвърлих от прозореца.
— А защо, мога ли да попитам?
— Защото не можех да заспя.
— Не ми харесва това, Фийби. Никак не ми харесва — каза майка ми. — Искаш ли още едно одеяло?
— Не, благодаря. Лека нощ — каза Фийби. Явно беше, че иска да се отърве от мама.
— Как беше филмът? — попита майка ми.
— Екстра. Само да не беше Алисината майка. Тя все се навеждаше през мен цялата вечер, да я пита дали е грипозна. Дойдохме си с такси.
— Дай да ти пипна челото.
— Нищо не съм прихванала. Пък и на нея й нямаше нищо. Майка й само си въобразяваше.
— Хайде, спи сега. Как беше вечерята ти?
— Гадна — каза Фийби.
— Ти чу какво каза баща ти за тази дума. Какво беше толкова гадно? Чудесен агнешки котлет. Извървях цялото Лексингтън авеню, само да…
— Агнешкият котлет не беше лош, но Чарлин винаги диша в лицето ми, когато ми подава нещо. Диша върху цялото ядене. Над всичко диша.
— Хайде, спи сега. Дай една целувка на мама. Каза ли си молитвата?
— Казах я в банята. Лека нощ!
— Лека нощ. И веднага да спиш. Главата ми се пръска от болка — каза майка ми. Много често я боли глава. Истина.
— Вземи няколко аспирина — каза мъдрицата Фийби. — Холдън ще се върне в сряда, нали?
— Да, доколкото ми е известно. Пъхай се под завивката сега. Хубаво, хубаво се мушни.
Чух майка ми, като излезе и затвори вратата. Почаках няколко минути. После излязох от дрешника. Блъснах се право във Фийби, защото беше тъмно като в рог, а тя беше скочила от леглото и идеше да ми разкаже всичко.
— Ударих ли те? — попитах аз. Трябваше да си шепнем сега, защото нашите бяха у дома.
— Трябва да си обирам крушите — казах аз. Напипах ръба на кревата в тъмнината и седнах да си обуя обувките. Доста бях нервен, признавам си.
— Не си отивай сега — прошепна Фийби. — Почакай да заспят.
— Не. Сега. Най-добре сега — казах аз. Тя ще е в банята, а татко ще слуша новините или нещо такова. Най-добре сега.
Едва си завързах връзките на обувките, толкова нервен бях. Не защото щяха да ме убият или нещо подобно, ако ме заловяха у дома, но щеше да бъде крайно неприятно и прочие.