— Къде си, дявол те взел? — попитах Фийби. Толкова беше тъмно, че не можех да я видя.
— Тук. — Тя беше съвсем до мен, но аз не я виждах.
— Куфарите ми са на гарата — казах аз. — Слушай, имаш ли малко пари, Фийби? Фалирал съм, кажи-речи.
— Само коледните ми пари. За подаръци и прочие. Още не съм купувала нищо.
— Аха. — Не ми се искаше да й взема парите за коледните подаръци.
— Искаш ли малко? — каза тя.
— Не искам да ти взема тези пари.
— Мога да ти заема жалко — каза тя. И аз я чух да отива към бюрото на Д. Б., да отваря милион чекмеджета и да опипва с ръка. В стаята беше тъмно като в рог.
— Ако си отидеш, няма да ме видиш в пиесата — каза тя. Гласът й звучеше някак странно.
— Ще те видя. Няма да замина преди това. Нима мислиш, че ще изпусна такава пиеса? — казах аз.
— Знаеш ли какво ще направя? Сигурно ще остана у мистър Антолини до вторник вечер. Тогава ще си дойда у дома. Ако намеря удобен случай, ще ти ударя един телефон.
— Ето, вземи — каза Фийби. Мъчеше се да ми подаде парите, но не можеше да ми намери ръката.
— Къде си? — Тя пъхна парите в ръката ми.
— Ей, не ми трябват толкова много — казах аз. — Дай ми само два долара, толкова ми стигат. Сериозно ти казвам.
— На, вземи. — Помъчих се да й върна останалите, но тя не иска да ги вземе.
— Вземи ги всичките. Ще ми ги върнеш. Донеси ги на представлението.
— Колко са, за бога?
— Осем долара и осемдесет и пет цента. Не, шестдесет и пет цента. Изхарчих малко от тях.
Тогава изведнъж се разплаках. Не можех да се удържа. Заплаках тихичко, за да не ме чуят, но плаках, Фийби страшно се изплаши и дойде при мен и се опита да ме накара да спра, но веднъж почнеш ли, не можеш да спреш по поръчка. Когато се разплаках, все още седях на ръба на кревата и Фийби ме прегърна през врата, и аз я прегърнах, но все пак не можах да спра да плача още дълго време. Мислех, че ще се задуша или нещо такова. Братче, Фийби си изкара ума от страх. Идиотският прозорец беше отворен и аз усещах, че трепери, защото беше само по пижама. Опитах се да я накарам да си легне в леглото, но тя не щеше. Най-после спрях да плача, но ми трябваше много, много време, за да спра. Тогава си закопчах палтото. Казах й, че ще държа връзка с нея. Тя каза, че мога да спя при нея, ако искам, но аз казах не, по-добре да офейкам, че мистър Антолини ме чака и прочие. После си извадих каскета от джоба и й го дадох. Тя харесва такива смахнати шапки. Не искаше да го вземе, но аз я накарах. Бас държа, че е спала с него. Много обича такива шапки, честна дума. Тогава пак й казах, че ще й звънна при пръв удобен случай, и си отидох. Излизането от дома се оказа несравнимо по-лесно от влизането по няколко причини. Първо, вече не ми пукаше дали ще ме хванат. Бога ми, не ми пукаше. Мислех си, ако ме хванат, нека ме хванат. Донякъде дори ми се искаше да ме хванат.
Надолу слязох пеша, не взех асансьора. Слязох по задната стълба. Едва не си разбих черепа в около един милион кофи за смет, но все пак се измъкнах благополучно. Операторът на асансьора не ме забеляза. Сигурно продължава да си мисли, че съм у семейство Дикстайн.
ГЛАВА XXIV
Мистър и мисис Антолини имаха елегантен апартамент на Сатън Плейс, за гостната се слизаше по две стъпала, имаха и бар, и всичко. У тях бях ходил няколко пъти, защото, след като напуснах Елктън Хилз, мистър Антолини идваше доста често на обед у нас, за да види как я карам. Тогава не беше женен. После, когато се ожени, доста често играех тенис с него и мисис Антолини в тенис-клуба „Уест Сайд“, във Форест Хилз, на Лонг Айлънд. Мисис Антолини членуваше там. Беше въшлива от пари. Най-малко шейсет години беше по-стара от мистър Антолини, но, изглежда, си живееха добре. Преди всичко и двамата бяха интелектуалци, особено мистър Антолини, само че той беше по-скоро духовит, отколкото интелектуален, когато си с него — нещо като Д. Б. Мисис Антолини беше повечето сериозна. Доста лош задух имаше. И двамата четяха всички разкази на Д. Б. — и мисис Антолини ги четеше, — а когато Д. Б. тръгна за Холивуд, мистър Антолини му се обади по телефона и му каза да не отива. Брат ми все пак отиде, макар мистър Антолини да казваше, че човек, който пише като Д. Б., няма работа в Холивуд. Всъщност точно така казвах и аз.
Бях решил да вървя пеша до къщата им, защото не исках да харча парите на Фийби, освен ако се наложи, но се почувствах особено, като излязох навън. Някак замаян. Затова взех такси. Не ми се искаше, но нямаше как. Дори се измъчих страшно, докато намеря такси.
Мистър Антолини отвори вратата, като позвъних — след като операторът на асансьора най-после ме пусна, мерзавецът. Беше по халат и чехли, а в едната си ръка държеше чаша уиски. Изискан човек, но грозен пияница.