— Холдън, момчето ми! — възкликна той. — Боже мой, та той е пораснал с още две педи. Много се радвам да те видя.
— Как сте, мистър Антолини? Как е мисис Антолини?
— И двамата сме отлично. Дай си палтото. — Той ми взе палтото и го окачи на закачалката.
— А пък аз очаквах да те видя с някое пеленаче [?] на защото не казал какви животни и зеленчуци и глупости растат във фермата и прочие. А този Ричард Кинсела — ще вземе да разказва за тези работи, пък изведнъж ще заговори за писмото, дето майка му получила от чичо му, и как чичо му се разболял от детски паралич, когато бил на четиридесет и две години, как не пускал никой да го посети в болницата, защото не искал да го видят в шини. Това нямаше много общо с фермата, признавам, но беше хубаво. Хубаво е, когато някой ти разказва за чичо си. Искам да кажа, мръсно е да му крещиш през цялото време: „Отклони се!“, когато той е така симпатичен и развълнуван… Не зная. Мъчно ми е да обясня.
Пък не ми се искаше и да се мъча да се обяснявам. Преди всичко изведнъж ме хвана страшно главоболие. От сърце желаех мисис Антолини да дойде по скоро с кафето. И това е нещо, което адски ме дразни — искам да кажа, когато някой ти каже, че кафето е съвсем готово, а то не е.
— Слушай, Холдън… Един кратък, малко блудкав педагогически въпрос. Не мислиш ли, че за всяко нещо си има време и място? Не мислиш ли, че щом някой започне да разказва за фермата на баща си, трябва да свърши за нея, пък после да ти разкаже за шината на чичо си? Или ако шината на чичо му е толкова интересен въпрос, не трябваше ли нея да избере на първо място за своя тема, а не фермата?
Нямах настроение да мисля, да отговарям и прочие. Главата ми се пръскаше от болка и се чувствах ужасно. Ако искате да знаете, даже и стомахът ме болеше.
— Да — не зная. Предполагам, че би трябвало. Искам да кажа, трябваше да избере чичо си като тема вместо фермата, ако това го е интересувало повече. Но мисълта ми е, че повечето пъти сам не знаеш какво те интересува най-много, докато не си започнал да говориш за нещо, което не те интересува най-много. Просто не зависи от тебе. Според мене трябва да оставиш човека на мира, ако поне е интересен и се вълнува от нещо. Обичам, когато някой се вълнуват от нещо. Това е хубаво. Но вие просто не познавате този учител мистър Винсън. Можеше да те вбеси понякога, той и проклетият клас. Вечно ще ти повтаря да обобщаваш и опростяваш. Но има неща, с които това е просто невъзможно. Искам да кажа, не можеш да обобщаваш и опростяваш нещо само защото някой иска това. Вие не го познавате този мистър Винсън. Искам да кажа, много беше интелигентен и всичко, но явно, че нямаше много мозък в главата.
— Ето най-после и кафето, господа! — каза мисис Антолини и внесе поднос с кафе, сладки и други подобни. — Холдън, да не си ме погледнал! В невъзможен вид съм!
— Здравейте, мисис Антолини — казах аз. Понечих да стана, но мистър Антолини ме дръпна за яката да седна. Косата на мисис Антолини беше цялата с тенекиени ролки и нямаше нито червило на устните, нито нищо. Не изглеждаше много блестящо. Доста стара ми се видя.
— Ще ви оставя това тук. Наливайте си двамата — каза тя. Подноса постави на масичката за цигари, като разбута чашите да не пречат. — Как е майка ти, Холдън?
— Отлично, благодаря. Не съм я виждал много скоро.
— Мили, ако Холдън се нуждае от нещо, ще намериш каквото ти трябва в гардероба за бельо. Най-горния рафт. Аз си лягам. Не мога да се държа на краката си повече — каза мисис Антолини. Явно беше много изморена.
— Можете ли да си оправите сами кушетката за спане, момчета?
— Ще се погрижим за всичко. Ти си легни — каза мистър Антолини. Той целуна мисис Антолини, а тя ми каза довиждане и си отиде в спалнята. Вечно се целуваха пред хората.
Изпих половин чаша кафе и взех малко кейк, който беше твърд почти като камък. Мистър Антолини обаче изпи само още едно уиски. Явно беше, че го пие много силно. Ако не внимава, може да стане и алкохолик.
— Преди няколко седмици обядвах с баща ти — изведнъж каза той. — Известно ли ти е това?
— Не.
— Обаче ти е известно, разбира се, че той е много загрижен за тебе?
— Да, да, известно ми е.
— Изглежда, че преди да ми телефонира, бе получил дълго, тревожно писмо от последния ти директор, в което той се оплаквал от тебе, че не си правел никакво усилие да си подобриш бележките. Бягал си от занимания. Идвал си на урок винаги неподготвен. Изобщо си бил напълно…
— Не съм бягал от занимания. Това не беше позволено. Имаше някои часове, които не посещавах от време на време, като часа по реторика например, но никога не съм бягал от клас.