Никак не ми се искаше да споря по този въпрос. От кафето ми стана малко по-добре на стомаха, но главоболието ми още продължаваше.
Мистър Антолини си запали още една цигара. Като комин пушеше. После каза:
— Право да си кажа, не зная какво да ти говоря, Холдън.
— Разбирам. Много е мъчно да се говори с мене. Напълно го разбирам.
— Имам чувството, че вървиш към някаква страшна, страшна пропаст. Не, честно слово, не зная точно каква… Слушаш ли какво ти говоря?
— Да.
Явно беше, че той се мъчи да се съсредоточи.
— Може би ще стигнеш дотам, че на тридесетгодишна възраст ще седиш по баровете и ще ненавиждаш всеки влизащ, който има вид на човек, играл футбол като ученик. А пък може и да клъвнеш само толкова образование, че да ненавиждаш хората, които казват: „фафла“, „фнимание“. А може и да завършиш в някоя кантора, където ще замеряш с изрезки от вестник най-близката до тебе стенографка. Просто не зная. Но разбираш ли изобщо накъде бия?
— Да, разбира се — казах аз. И наистина разбирах. — Но грешите по въпроса с ненавиждането. Тоест, че ще ненавиждам и футболисти, и всички. Наистина грешите. Малко са момчетата, които ненавиждам. Но ето какво може да стане: може да ги ненавиждам известно време, както например онзи, Страдлейтър от Пенси, и после онова другото момче, Роберт Акли. От време на време ги ненавиждах, признавам си, но искам да кажа, че то не трае много дълго. И след известно време, ако не ги видех, ако не дойдеха в стаята ми или ако не ги видех в трапезарията няколко пъти, вече някак ми липсваха. Това искам да кажа, някак ми липсваха.
Мистър Антолини помълча малко. Стана, взе още едно парче лед, пусна го в чашата си и пак седна. Явно беше, че размишлява. На мен все ми се искаше да продължим разговора на сутринта вместо сега, но той се беше разпалил. Хората вечно се разпалват за спор, когато най не ти се иска.
— Добре. Послушай какво ще ти кажа сега… Кой знае дали ще мога да ти го кажа така, че да го запомниш — както бих желал, — но ще ти напиша писмо след ден-два. Тогава ще ме разбереш ясно. Както и да е, слушай сега. — И пак започна да се съсредоточава. После каза: — Тази пропаст, към която си полетял, е особена пропаст, ужасия. Този, който пада в нея, никога няма да почувства дъното. Само пада все по-надолу и по-надолу. Това става с хора, които някога в живота си са търсили нещо, което средата им не може да им даде. Затова са се отказали да търсят. Отказали са се дори още преди да започнат да търсят. Следиш ли какво ти казвам?
— Да, сър.
— Наистина ли?
— Да.
Той стана и си наля още уиски в чашата. После седна пак. Мълча доста дълго.
— Не искам да те плаша — каза, той, — но много ясно те виждам да умираш благородно по един или друг начин за някоя високо недостойна цел. — После ме изгледа някак странно. — Ако ти напиша нещо, ще го прочетеш ли внимателно? И ще го запомниш ли?
— Да. Непременно — казах аз. И си удържах думата. Още пазя листа.
Тогава отиде до бюрото в другия край на стаята и без да сяда, написа нещо на един лист. После се върна и седна с листа в ръка.
— Колкото и да е чудно, това не е писано от поет. Писано е от психоаналитик — Вилхелм Щекъл. Ето какво каз… Но ти слушаш ли ме?
— Да, разбира се.
— Ето какво казва той: „Незрелият човек се познава по това, че иска да умре благородно за някое дело, докато зрелият човек се познава по това, че иска да живее скромно за това дело.“
Той се наведе към мене и ми подаде листа. Прочетох го, щом ми го подаде, после му поблагодарих и го сложих в джоба си. Мило беше от негова страна да си даде толкова труд наистина. Жалко само, че никак не можех да се съсредоточа. Братче, така адски уморен се почувствах изведнъж.
Явно беше обаче, че той никак не беше уморен. Преди всичко доста си беше пийнал.
— Мисля, че много скоро ще трябва да решиш накъде искаш да вървиш — каза той. — И тогава трябва да тръгнеш за там. Но без отлагане! Нямаш и минута за губене. Наистина нямаш.
Кимнах с глава, защото беше вперил поглед в мене, но не разбирах много добре за какво говори. Все нещичко ми беше ясно, но не бях сигурен, че правилно го разбирам. Така адски бях уморен.
— Не обичам да говоря банални неща — продължи той, — но според мене, щом разбереш ясно кой път искаш да хванеш, първата ти работа трябва да бъде да залегнеш в учението. Необходимо е. Ти си мислещо същество — независимо дали това определение ти харесва или не. Знанието те привлича. И мисля, че веднъж превъзмогнеш ли тези мистър вайнесовци с техните „устни съчин…“
— Винсъновци — поправих го. Той искаше да каже винсъновци, не вайнесовци. Все пак не биваше да го прекъсвам.