— Е добре, винсъновци. Превъзмогнеш ли веднъж тези мистър винсъновци, ще започнеш да се доближаваш до онези знания, които ще станат много скъпи на сърцето ти. Но, разбира се, това ще стане, ако ги искаш и ако ги търсиш и проявиш търпение. Между другото ще откриеш, че не си първият, който е бил объркан, уплашен и дори отвратен от хорското поведение. Ти ще се зарадваш и насърчиш, като разбереш, че съвсем не си единственият. Много, безброй много хора са се вълнували като тебе за морални и духовни проблеми. За щастие някои от тях са записвали вълненията си. От тях можеш да се поучиш — ако поискаш. Тъй като един ден други ще се поучат от тебе, ако си имал нещо да им кажеш. Има нещо много красиво в такова заимстване… То не е образование. То е история. Поезия!
Той млъкна и отпи от чашата си. После почна пак. Братче, как се беше увлякъл. Добре, че не се опитах да го спра или нещо подобно.
— Не искам да ти внушавам, че само образованите и учените хора могат да дадат нещо ценно на света — продължи той. — Не е така. Но подчертавам, че образованите и учените хора, ако имат преди всичко блестящ и творчески ум — което за съжаление е рядко, — могат да оставят несравнимо по-ценно наследство, отколкото онези, които имат само блестящ и творчески ум. Те се стремят да се изразяват по-ясно и обикновено упорито довеждат своите замисли докрай. А и най-важното е, че деветдесет на сто от тях са по-скромни от неучените, макар и мислещи хора. Разбираш ли изобщо какво говоря?
— Да, сър.
И пак се умълча. Не зная дали ви се е случвало такова нещо, но доста е неприятно да седиш и да чакаш някого да проговори, когато се е замислил. Наистина е неприятно. Само се мъчех да не се прозявам. Не че бях отегчен или нещо подобно — ни най-малко, — но изведнъж така адски ми се приспа.
— Образованието ще ти послужи и за друго. Ако се задълбочиш достатъчно, то ще ти даде представа за умствените ти възможности. За какво друго си способен и за какво не си. След известно време ще разбереш кой начин на мислене ти подхожда и кой не. Ако не друго, това поне ще ти спести много време от опити да усвояваш идеи, които не ти подхождат и не ти вървят. Ще узнаеш точната си мярка и по нея ще облечеш ума си.
Тук съвсем внезапно се прозях. Ама че дръвник излязох, но просто не можах да се въздържа. Обаче мистър Антолини само се изсмя.
— Хайде, ела да ти постелем кушетката — каза той. Последвах го до шкафа и той се опита да свали от най-горния рафт чаршафи и одеяла, и прочие, но му пречеше чашата уиски в ръката. Затова изпи чашата, постави я на пода и тогава свали нещата от рафта. Помогнах му да ги пренесем до кушетката. Леглото оправихме заедно. Не го биваше много в тези работи. Нищо не постла както трябва. Но на мен ми беше все едно. И прав можех да заспя, толкова бях уморен.
— А как върви любовта?
— Много добре. — Ужасен събеседник бях, но съвсем не ми беше до разговор.
— Как е Сали? — Той познаваше Сали Хейз. Бях го запознал с нея.
— Добре е. Днес имах среща с нея. — Братче, струваше ми се, че двайсет години са изминали от тази среща. — Вече не се разбираме много.
— Страшно хубаво момиче. Ами какво стана с онова другото момиче? Дето ми разказа за него, от Мейн?
— О, Джейн Галагър ли? И тя е добре. Сигурно ще й звънна утре.
Вече бяхме привършили с постилането на кушетката.
— Разположи се сега — каза мистър Антолини. — Дявол знае къде ще денеш тези твои дълги крака.
— Няма нищо. Свикнал съм с къси кревати — казах аз. — Много ви благодаря, сър. Вие с мисис Антолини наистина ми спасихте живота тази вечер.
— Нали знаеш къде е банята? Ако искаш нещо, просто повикай. Аз ще поседя малко в кухнята. Ще ти пречи ли светлината?
— Ни най-малко. Много благодаря.
— Добре тогава. Лека нощ, красавецо.
— Лека нощ, сър. Много ви благодаря.
Той отиде в кухнята, а аз влязох в банята да се съблека и приготвя за спане. Не можех да си измия зъбите, защото нямах четка за зъби. И пижама нямах, а мистър Антолини не се сети да ми даде неговата. И така, върнах се в гостната, загасих малката лампа до кушетката и се мушнах под завивките само по къси гащета. Кушетката беше твърде къса за мене, но можех да заспя и прав, без да ми мигне окото. Лежах буден само няколко секунди и размишлявах за нещата, които мистър Антолини ми говори. За умствените възможности и прочие. Наистина мистър Антолини е доста умен човек. Но проклетите ми очи се затваряха и аз заспах.
И тогава се случи нещо. Никак не ми се ще да говоря за това.
Изведнъж се събудих. Не зная нито колко беше часът, нито нищо, зная само, че се събудих. Усетих нещо на главата си, нечия ръка. Братче, адски се изплаших. И то чия ръка? На мистър Антолини. Той седеше в тъмното на пода до кушетката и ту ме галеше, ту ме потупваше по главата. Братче, подскочих до небето.