— Какво правите? — извиках аз.
— Нищо! Просто седя и се възхищавам на…
— Но какво правите, кажете? — запитах повторно. Просто не знаех какво да кажа, дявол да го вземе — искам да кажа, адски бях объркан.
— Не можеш ли да говориш по-тихо? Аз просто си седя тук…
— Трябва да вървя — казах. Братче, колко бях нервен! Започнах да си обувам панталоните в тъмното. Едва успях да ги обуя, така дяволски нервен бях. В училищата съм срещал повече извратени типове от всеки друг и все пред мене ще си правят извратеностите.
— Къде трябва да вървиш? — попита мистър Антолини. Мъчеше се да се държи съвсем непринудено и спокойно, но всъщност никак не беше спокоен. Честна дума.
— Оставих куфарите си на гарата. Мисля, че ще сторя най-добре да отида да си ги взема. Всичките ми неща са в тях.
— Можеш да ги вземеш и утре сутрин. Сега си легни. И аз ще си легна. Какво ти е?
— Нищо не ми е, само че всичките ми пари и неща са в един от куфарите. Ще се върна пак. Ще взема такси и ще се върна веднага — казах аз. Братче, как се препънах в тъмното! — Работата е, че те не са мои, парите де. На майка ми са и аз…
— Не ставай смешен, Холдън. Лягай да спиш. И аз ще си легна. Нищо няма да им стане на парите до утре…
— Не, не, шегата настрана. Трябва да си вървя, честно слово. — Вече бях почти облечен, само че не можех да си намеря връзката. Не можех да си спомня къде съм сложил тази идиотска връзка. Тогава си облякох сакото без нея. Мистър Антолини вече беше седнал в голямото кресло, по-настрана от мене, и ме наблюдаваше. Беше тъмно и аз не го виждах много добре, но знаех, че ме наблюдава. И продължаваше да се налива. Виждах, че държи в ръка вярната си чаша.
— Ти си много, много странно момче.
— Известно ми е — казах аз. Дори не се огледах много из стаята за връзката си. Така си и тръгнах без нея.
— Сбогом, сър — казах аз. — Шегата настрана, много ви благодаря.
Той вървя подире ми до вратата и като повиках асансьора, мистър Антолини остана да стои на прага. И само повтаряше, че съм „много, много странно момче“. Странен! Има много здраве! И остана да чака на прага, докато дойде този проклет асансьор. Дявол да го вземе, никога в живота си не бях чакал така дълго асансьор. Кълна ви се.
Не знаех какво да говоря, докато чаках асансьора, но мистър Антолини още стърчеше на прага, затова казах:
— Ще започна да чета някои хубави книги. Честна дума. — Все трябваше да кажа нещо, каквото и да е. Страшно беше неудобно.
— Прибери си куфарите и тичай право тук. Ще оставя вратата отключена.
— Много благодаря — казах аз. — Довиждане. Асансьорът най-после дойде. Взех го и се спуснах надолу. Братче, как ме тресеше! Цял се бях изпотил. Натъкна ли се на такива извратености, започвам да се потя като идиот. А подобни случки съм имал барем двайсетина пъти, откакто бях малък. Просто не мога да понасям това.
ГЛАВА XXV
Навън вече се зазоряваше. Беше доста студено, но на мене ми стана приятно, защото бях цял изпотен. Не знаех къде, по дяволите, да се дяна. Не исках да отида пак в хотел и да изхарча парите на Фийби. Най-после взех, че отидох пеша до Лексингтън и хванах метрото за Централната гара. Куфарите ми бяха там и аз си помислих, че ще мога да поспя в онази смахната чакалня с пейките. Така и направих. Отначало не беше много лошо, защото нямаше много хора и можех да вдигна крака на пейката. Не ми се ще да говоря за това. Не беше много приятно. Да не сте се опитали да спите на гара. Сериозно ви казвам. Ще се почувствате страшно потиснат.
Спах само докъм девет часа, защото милион хора нахълтаха и трябваше да си сваля краката от пейката. Не мога да спя със спуснати на пода крака. Тогава седнах. Главата още ме болеше. Дори по-силно. Мисля, че никога не съм се чувствал така потиснат. Не ми се искаше да си спомням за мистър Антолини, но си помислих какво ли ще каже на мисис Антолини, когато тя види, че не съм спал там. Но не ми пукаше много. Знаех, че мистър Антолини е много умен и все ще измисли какво да й каже. Можеше да й каже, че съм си отишъл у дома или нещо подобно. Това никак не ме тревожеше. Тревожеше ме друго — как му се троснах, че ме гали по главата. Искам да кажа, боях се дали не съм сбъркал, като си помислих, че се опитва да педерастничи с мен. Мислех си, дали пък не обича просто ей тъй да гали децата по главата, когато спят? Може ли човек да е сигурен в такива работи? Не може. Дори започнах да се питам дали да не взема куфарите и да се върна у тях, както му бях казал. Просто си помислих, че и педераст да е, той наистина се отнася много мило с мене. Спомних си как не се разсърди, че му телефонирам така късно, и ми каза да отида веднага у тях, ако искам. И колко труд си даде да ме съветва там за установяването на умствените ми възможности и какво ли не и как той единствен се доближи до Джеймс Касъл, дето ви разказах, че се преби. Всичко това ми премина през ума. И колкото повече мислех, толкова повече се измъчвах. Искам да кажа, измъчваше ме мисълта дали да не се върна пак при него. Може пък да ми е галел главата просто ей така. Колкото повече си мислех за това обаче, толкова повече се измъчвах и разстройвах. Отгоре на всичкото и очите ми бяха адски възпалени. Целите зачервени и лютяха от безсъние. Пък и носът ми протече, а нямах носна кърпа в себе си. Имах няколко в куфара си, но не ми се щеше и да го освобождавам от гардероба и да го отварям пред хората. На пейката до мене някой беше забравил списание и аз започнах да го чета с надежда, че поне за малко ще ми отвлече мисълта от мистър Антолини и още милион други работи. Но от тази идиотска статия, която зачетох, ми стана май още по-зле. В цялата се разказваше за хормони. Описваше как трябва да изглежда човек — лицето му, очите му и прочие, когато хормоните му са в добро състояние. А пък аз никак не изглеждах така. Моят вид беше точно като на човек с лоши хормони. И ето че започнах да се безпокоя за хормоните си. Тогава прочетох още една статия — как да познаеш дали си болен от рак или не. В нея се казваше, че ако имаш рани на устната, които не оздравяват бързо, това показва, че вероятно си болен от рак. А пък аз имах тази рана от вътрешната страна на устата си вече от две седмици Значи имах и рак. Това списание можеше да развесели човека, няма що! Най-после престанах да го чета и тръгнах да се разходя. Представях си, че ще умра след няколко месеца, защото имах рак. Да. Сигурен бях. Разбира се, всичко това не ме докара до много розово настроение.