Книгата, която четях, беше онази книга, дето я бях взел от библиотеката по погрешка. Бяха ми дали друга книга и аз забелязах това едва когато си дойдох в стаята. Дадоха ми „От дебрите на Африка“ от Исак Динесен. Мислех си, че ще е противна, но не беше. Излезе много хубава книга. Аз съм съвсем некултурен, но чета много. Любимият ми писател е брат ми Д. Б., а вторият след него е Ринг Ларднър. Моят брат ми подари една книга от Рин Ларднър за рождения ми ден точно преди да отида в Пенси. В нея бяха онези много смешни, шантави пиеси и после онзи разказ за регулировчика, който се влюбил в онова много хубаво момиче, дето все карало с голяма скорост. Само че той, регулировчикът, бил женен и нито можел да се ожени за нея, нито нищо. После това момиче се пребило, защото все карало с голяма скорост. Насмалко не ме уби с този разказ. Най-обичам книга, която поне тук-таме е смешна. Чета много класически книги като „Завръщането в родината“ и други такива и ги харесвам, чета и сума книги за войни и мистерии и прочие, но не си падам много по тях. Падам си по книга, дето, след като си я прочел, ти се ще авторът, който я е написал, да ти е страшно близък приятел, та да можеш да го повикаш по телефона, когато ти се поиска. Обаче това не се случва често. Не бих имал нищо против да ударя един телефон на Исак Динесен. И на Ринг Ларднър също, само че Д. Б. ми каза, че е умрял. Да вземем обаче онази книга — „Души в окови“ от Съмърсет Моам. Четох я през лятото. Доста хубава е книгата и всичко, но не бих желал да се обадя по телефона на Съмърсет Моам. Не зная. Той просто не е от тези, на които бих искал да се обадя, и толкоз. По-скоро бих се обадил на стария Томаз Харди. Харесва ми тази Юстасия Вай1.
И така, наложих новия каскет, седнах и зачетох „От дебрите на Африка“. Бях е вече прочел, но исках да препрочета някои места. Обаче едва бях прочел три страници и чух някой да влиза откъм банята. И без да погледна, веднага разбрах кой е. Роберт Акли, момчето, което живееше в съседната стая. В нашето крило имаше душ между всеки две стаи и около осемдесет и пет пъти на ден този Акли връхлиташе отгоре ми. Сигурно беше единственото момче освен мене, което не е на мача. Той почти никъде не ходеше. Много особено момче беше. Вече свършваше колежа и бе прекарал в Пенси цели четири години, но всички го наричаха само Акли. Дори и Хърб Гейл, другарят му по стая, никога не го наричаше Боб или понякога Ак. Ако някога се ожени, сигурно и собствената му съпруга ще го нарича Акли. Беше от онези много, много високи момчета — около шест фута и четири инча — със закръглени рамене и отвратителни зъби. През цялото време, докато живееше в съседната стая, не го видях поне веднъж да си измие зъбите. Те винаги изглеждаха плесенясали и ужасни и просто ти се повдигаше, ако го видиш в столовата, когато устата му е пълна с картофено пюре и грах или нещо друго. На това отгоре имаше и много пъпки. Не само по челото или брадата, както повечето младежи, но по цялото лице. И не само това, но имаше и ужасен характер. Някак мръсно човече беше. Право да си кажа, не си падах много по него.
Усещах, че е застанал на прага на банята, точно зад стола ми, и гледа дали Страдлейтър не е наоколо. Мразеше Страдлейтър и в червата и никога не влизаше в стаята, ако Страдлейтър е там. Мразеше, кажи-речи, всички.