Времето изглеждаше на дъжд, но все пак излязох да са разтъпча. Преди всичко реших да закуся малко. Никак не бях гладен, но си помислих, че трябва да хапна поне нещичко. Искам да кажа, да погълна нещо, което съдържа малко витамини. Затова се запътих към източните квартали, където са по-евтини ресторантите — не исках да харча много пари.
Като вървях, минах покрай двама души, които разтоварваха голяма коледна елха от един камион. Единият все повтаряше на другия:
— Дръж я изправена, кучката. Дръж я изправена, майка й стара!
Ама че думи за коледна елха! Но и някак смешно ми се видя, та са разсмях. И това беше най-лошото, понеже още в същия миг ми се доповръща, ей богу! Дори започнах, но ми размина някак. Нито бях ял нещо лошо, нито нищо и въобще стомахът ми е здрав. Както и да е, размина ми и аз си помислих, че ще ми стане по-добре, ако хапна нещо. Тогава влязох в един много евтин наглед ресторант и си поръчах бухти с кафе. Само че не изядох бухтите. Не можех да преглъщам добре. Работата е, че като си разстроен от нещо, дяволски мъчно преглъщаш. Келнерът обаче беше много симпатичен. Взе си ги обратно, без да ми ги пише в сметката. Само изпих кафето. После си излязох и тръгнах към Пето авеню.
Беше понеделник пред Коледа и всички магазини бяха отворени. Не беше неприятно да вървиш по Пето авеню. Чувствуваше се коледното настроение. По ъглите стояха брадати дядомразовци, звънтяха със звънчета, а и момичетата от Армията на спасението, тези, дето нито се червят, нито нищо, също звънтяха със звънчета. Все се оглеждах да видя онези двете калугерки, които срещнах вчера сутрин, но не ги видях. Знаех си, че няма да ги видя, защото нали ми казаха, че идват в Ню Йорк, за да учителстват, но все пак ги търсех с поглед. Както и да е, изведнъж се чувстваше коледно настроение. Милион деца бяха излезли в града с майките си, слизаха и се качваха в автобуси, влизаха и излизаха от магазини. Така ми се искаше Фийби да е с мене. Тя не е вече толкова малка, че да се заплесва като луда по щандовете с играчки, но обича да се закача и да гледа тълпата. По-предната Коледа я взех с мене на пазар в града. Страшно весело прекарахме. Мисля, че беше в универсалния магазин на Блумингдейл. Отидохме на щанда за обувки и поискахме за Фийби чифт много високи спортни обувки, от онези с по хиляда дупки за навървяне. Подлудихме горкия продавач, Фийби изпробва поне двайсет чифта и всеки път горкият продавач трябваше да нанизва едната обувка чак до горе. Мръсен номер беше, но нашата Фийби си умираше от смях. Най-после купихме един чифт домашни пантофи и помолихме да ги изпратят у дома. Продавачът се отнесе много любезно. Сигурно разбра, че сме се шегували, защото Фийби през цялото време се кикотеше.
И така вървях, вървях по Пето авеню без връзка и тям подобни. И изведнъж с мен започна да става нещо много страшно. Щом стигнех до пряка и слизах от тротоара на платното, изпитвах чувството, че никога няма да стигна до отсрещния тротоар. Струваше ми се, че потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко и никой няма да ме види вече. Братче, как се изплаших! Не можете да си представите! Започнах да се потя като някой глупак — цялата ми риза и бельото потънаха в пот. После пък започна нещо друго. Щом стигнех до пряка, представях си, че разговарям с брат си Али. Казвах му: „Али, не ме оставяй да изчезна! Али, не ме оставяй да изчезна! Али, не ме оставяй да изчезна! Моля ти се, Али!“ А като стигнех до другата страна на улицата, му благодарях. И дойдех ли до другия ъгъл, всичко се повтаряше наново. Но все пак продължавах да вървя. Струва ми се, че се боях да спра — не помня, право да си кажа. Зная, че не спрях, докато не стигнах чак горе до Шестдесета улица, отвъд Зоологическата градина. Тогава седнах на една пейка. Едва си поемах дъх и се потях като идиот. Предполагам, че съм седял там около един час. Най-после реших да си вървя. Реших вече никога да не се връщам у дома, нито да отивам в друго училище. Реших само да видя моята Фийби, да си взема сбогом с нея, да й върна коледните пари и да тръгна на запад, като спирам колите по шосетата и моля за превоз. Реших да взема да отида до Холанд Тънел и там да спра кола да ме откара донякъде, после да спра друга, трета и така нататък и за няколко дни да стигна някъде на запад, където е много слънчево и никой не ме познава, и да си намеря работа в някоя бензиностанция, да наливам бензин в хорските коли. Не държах каква ще е работата. Стига само никой да не ме познава и аз да не познавам никого. Смятах да се преструвам на глухоням. Така нямаше да съм длъжен да водя глупави безполезни разговори с никого. Ако някой иска да ми каже нещо, ще трябва да го напише на листче и да ми го подаде. Това много скоро ще го отегчи до смърт и така ще се отърва от разговори до края на живота си. Всички ще мислят, че съм нещастен, глухоням глупак и ще ме оставят на мира. Ще ме оставят да наливам бензин в глупавите им коли и ще ми плащат заплата за това, а аз ще си построя една колиба някъде с парите, които изкарвам, и ще живея там до края на живота си. Ще си я построя до гора, но не вътре в нея, защото искам да е адски слънчево през цялото време. Ще си готвя всичката храна сам, а по-късно, ако реша да се оженя или нещо подобно, ще намеря някое красиво момиче, също глухонямо, и ще се оженим. То ще дойде да живее с мене в колибата ми и когато иска да ми каже нещо, ще го пише на листче, както всички останали. Ако имаме деца, ще ги скрием някъде. Ще им купим куп книги и сами ще ги учим да четат и пишат.