Страшно се запалих, като мислех за това, честна дума! Знаех, че идеята да се преструвам на глухоням е смахната, но все пак ми беше приятно да си мисля за това. Но наистина реших да отида на запад. Само исках първо да се простя с Фийби. Тогава изведнъж се затичах като луд през улицата — за малко не ме премаза една кола, ако искате да знаете самата истина — и отидох до една книжарница да купя хартия и молив. Помислих да й напиша една бележка и да й кажа къде да се срещнем, за да си взема сбогом с нея и да й върна коледните пари, после да занеса бележката в училището й и да помоля някого в дирекцията да й я предаде. Но само сложих хартията и молива в джоба си и тръгнах към училището й почти тичешком — доста бях развълнуван, за да мога да напиша бележката още в книжарницата. Вървях бързо, защото исках да получи бележката, преди да си отиде у дома за обед, а нямаше много време.
Разбира се, знаех къде е училището й, защото и аз учех в него като малък. Като стигнах там, обзе ме странно чувство. Не бях сигурен дали ще си спомня как изглежда отвътре, но си спомних. Съвсем същото си беше, както когато аз учех в него. Дворът между зданията си беше същият, винаги някак тъмен, а около електрическите лампи имаше същите мрежи, за да се не чупят, ако ги ударите с топка. Същите бели кръгове още си стояха нарисувани по пода за разни игри. И същите стари пръстени за баскетбола без никакви мрежи — само дъските и пръстените.
Навън нямаше никой, сигурно защото децата бяха в час и още не беше обед. Видях само едно дете, негърче, което отиваше към тоалетната. От задния му джоб стърчеше дървен номер, каквито даваха и на нас, за да се покаже, че има разрешение да отиде в клозета! Продължих да се потя, но вече по-малко. Отидох до стълбите, седнах на първото стъпало и извадих от джоба си хартията и молива, дето ги бях купил. Стълбището миришеше както едно време. Като че ли някой току-що се е изпикал на него. Във всички училища стълбите миришат така. Както и да е, аз седнах и написах следната бележка: