„Мила Фийби,
Не мога повече да чакам до сряда, затова сигурно ще започна да се придвижвам към запад днес подиробед. Ела да се срещнем при вратата на Музея на изкуствата в дванадесет и четвърт, ако искаш, ще ти върна коледните пари. Не съм похарчил много.“
Училището й беше почти до музея, тя и без това минаваше оттам, като си отиваше дома за обед, затова знаех, че й е много удобно да дойде.
Тръгнах нагоре по стълбите към дирекцията, за да дам бележката на някого да й я предаде в класната стая. Сгънах я десетина пъти да не може никой да я разгъне. Никому нямай вяра в тези идиотски училища. Но бях уверен, че ще й я предадат, щом съм неин брат.
Като се изкачвах по стълбите обаче, изведнъж пак ми се стори, че ще повърна. Само че не повърнах. Седнах за миг и се почувствах по-добре. Но докато седях, видях нещо, което ме вбеси. Някой беше написал на стената: „Да те…“ Просто побеснях от яд. Представих си как Фийби и всички други деца ще гледат тези думи, ще се чудят какво ли значат и как най-после някое мръсно хлапе ще им каже значението — съвсем изопачено, разбира се — и как те всичките ще си мислят за това и дори ще са неспокойни няколко дни. Просто ми се искаше да го убия този, който го е написал. Представях си, че е някой извратен глупак, който се е промъкнал в училището късно вечерта, за да пусне една вода или нещо подобно, и тогава го е написал на стената. Представях си как го наблюдавам, като го пише, и как му бия проклетата глава о стъпалата, докато умре, потънал в кърви. Но същевременно си знаех, че няма да имам кураж да го сторя. Знаех си. Това още повече ме разстройваше. Дори нямах кураж да изтрия думите от стената с ръка, ако искате да знаете истината. Боя се, че някой учител ще ме улови, като трия, и ще си помисли, че аз съм ги написал. Но накрая все пак ги изтрих. После се качих в дирекцията.
Директорът като че ли го нямаше в училището, но една бабка, трябва да беше поне на сто години, седеше пред една пишеща машина. Казах й, че съм брат на Фийби Колфийлд от А Б — 1 клас, и я помолих да предаде бележката на Фийби. Казах й, че е много важно, защото майка ми е болна и няма да може да приготви обед за Фийби, та трябва да се срещнем и да обядваме заедно в една закусвалня. Бабката беше много любезна. Тя взе бележката от мене и повика една друга жена от съседната канцелария, а тази другата отиде да я предаде на Фийби. После стогодишната бабка и аз си подрънкахме разни врели-некипели. Тя беше доста симпатична и аз й казах, че с братята ми сме учили в същото училище. Запита ме в кое училище съм сега и аз й казах, че съм в Пенси, а тя каза, че Пенси е много хубаво училище. И да исках, едва ли бих могъл да поправя мнението й. Пък и щом си мисли, че Пенси е много добро училище, нека си го мисли така. Никак не е приятно да казваш нови работи на столетници. Никак не обичат да ги слушат. След малко си отидох. Странно нещо. Тя извика: „На добър час!“ по мене също като стария Спенсър, когато напущах Пенси. Боже мой, смърт ми е да ми извикват „На добър час!“, когато заминавам за някъде. Това така ме разстройва!
Слязох по другото стълбище и видях същите мръсни думи на стената. Пак се опитах да ги изтрия с ръка, обаче този път бяха издълбани с ножче или нещо подобно и не можеха да се изтрият. Пък и каква полза? И милион години да имаш на разположение, пак не можеш да изтриеш и половината мръсни думи, написани по стените из цял свят. Просто невъзможно. Погледнах часовника във вътрешния двор. Беше едва дванайсет без двайсет, така че ми оставаше да убия още доста време, докато се срещнем с Фийби. Но все пак отидох до музея. Нямаше къде другаде да отида. Помислих да се отбия в някоя телефонна кабина и да позвъня на моята Джейн Галагър, преди да съм се упътил към запада, но не бях в настроение. Преди всичко не бях сигурен дали се е завърнала дома за ваканцията. Затова просто отидох до музея и започнах да се въртя наоколо.
Докато чаках Фийби в музея, до самите врати, две хлапета дойдоха да ме питат къде са мумиите. Панталоните на едното, това, дето ме запита за мумиите, бяха разкопчани. Обърнах му внимание. То си ги закопча тъй, както си стоеше пред мене и разговаряше и дори не се потруди да се скрие зад някоя колона или нещо такова. Уби ме. Щях да се изсмея с глас, но се боях, че пак ще ми се приповръща, затова не посмях.
— Къде са мумиите, батко? — пак запита хлапето. — Знаеш ли?
Започнах да се правя малко на ударен пред тях.
— Мумиите ли? Ами какво е това мумии? — запитах едното хлапе.
— Нали знаете, мумиите — онези, мъртъвците. Дето ги погребват в разни пирамиди [?] и тям подобни. Пирамиди! [?] Ох, уби ме! Искаше да каже пирамиди.
— Ами как така вие, господа, не сте на училище? — запитах ги.