— Нямаме училище днес — каза едното хлапе, което говореше от името на двамата.
Кълна се, че лъжеше, копелето му недно. Обаче тъй като нямаше какво да правя до идването на Фийби, помогнах им да намерят мястото, където бяха мумиите. Бре, да се не види, уж знаех точно къде са проклетите мумии, но не бях ходил в този музей от години.
— Та толкова ли се интересувате от мумии вие двамата? — запитах ги аз.
— Да.
— Приятелят ти не може ли да говори?
— Не ми е приятел. Брат ми е.
— Не може ли да говори? — погледнах този, дето не продумваше дума. — Никак ли не можеш да говориш? — запитах го аз.
— Мога — каза той. — Но не ми се говори.
Най-после намерихме помещението с мумиите и влязохме.
— Знаеш ли как египтяните са погребвали мъртъвците си? — попитах едното хлапе.
— Не.
— Е, би трябвало да знаеш. Много е интересно. Завивали им лицата с едни платна, които напоявали с някакъв таен химикал. По този начин могли да стоят погребани в гробниците си хиляди години и лицата им нито се разлагали, нито нищо. Никой освен египтяните не знае как се прави това. Дори и съвременната наука.
За да стигнем до мястото на мумиите, трябваше да минем през една много тясна зала, от двете страни на която имаше каменни плочи, взети направо от гробницата на фараона. Бая си беше страшно и на двамата юнаци с мене май не им беше много приятно. Притискаха се с всички сили в мене, а този, дето почти не говореше, дори ме сграбчи за ръката.
— Хайде да си вървим — рече той на брат си. — Видях ги вече. Хайде, чуваш ли? И току се врътна и хукна назад.
— Голям пъзльо е — каза другият. — Довиждане.
И той хукна след брат си.
Тогава останах сам в гробницата. Стана ми някак приятно. Така хубаво и спокойно беше. И тогава съвсем ненадейно забелязах нещо на стената. Никога не бихте могли да отгатнете какво беше. Същите мръсни думи, които видях в училището. Написани с червен молив или нещо такова, точно под застъклената част на стената, под каменните плочи. Ето цялата беда. Невъзможно е да намериш хубаво и спокойно местенце, защото няма такова. Може да си въобразиш, че има, но стигнеш ли до него и обърнеш ли за малко глава, някой ще се промъкне и ще напише някоя мръсотия под самия ти нос. Опитайте се и ще видите. Мисля, че дори ако някога умра и ме заврат в гробищата, и ми поставят надгробна плоча и всичко, на нея ще пише „Холдън Колфийлд“ и в коя година съм роден, и в коя година съм умрял, а точно под него ще има: „Е-а те!“ [?] Съвсем съм убеден.
Като излязох от помещението с мумиите, трябваше да отида в тоалетната. Ако искате да знаете, имах малко диария. То диарията много не ме тревожеше, но нещо друго се случи. Като излизах от клозета, тъкмо преди да стигна до вратата, изгубих съзнание. И пак имах късмет. Искам да кажа, че можех да се пребия при падането, ако не бях се строполил някак на една страна. Странно нещо обаче. Почувствах се по-добре след припадъка. Честна дума! Ръката малко ме болеше от падането, но вече не ми се виеше свят така страшно.
Станало беше около дванайсет и десет, та се върнах и застанах пред вратата да чакам моята Фийби. Мислех си, че това може да е последната ни среща. И вече нямаше да видя никакви близки. Може би щях да ги видя пак, но след много години. Мислех си, че може да се върна у дома вече тридесет и пет годишен, ако някой се разболее и иска да ме види, преди да умре, но само по такъв повод бих напуснал колибата си и да се завърна. Дори започнах да си представям какво ще бъде завръщането ми. Знаех си, че мама ще е страшно нервна и ще започне да плаче и да ме моли да си остана у дома и да не се връщам в колибата си, но аз пак ще си отида. Ще бъда адски хладнокръвен. Ще я накарам да се успокои и тогава ще отида в другия край на гостната, ще си извадя табакерата и ще запаля цигара с адско спокойствие. Ще ги поканя всички да ме посетят някога, ако искат, ама аз няма нито да ги посещавам, нито нищо. Но ето какво се направя. Ще поканя Фийби да ми гостува през лятото и за коледната и великденската ваканция. Ще поканя и Д. Б. да ми гостува за малко, ако иска хубаво, тихо място да пише, но няма да му позволя да пише сценарии за киното в моята колиба, само разкази и книги. Ще имам такова правило, че никой не бива да върши нещо фалшиво, когато ми гостува. Опита ли се да прави нещо преструванско, няма да може да стои при мен.
Погледнах часовника в гардеробната и видях, че е един без двайсет и пет. Започнах да се боя, че онази старица в училището е казала на другата жена да не предава бележката ми на Фийби. Боях се да не й е казала да я изгори или нещо подобно. От страх загубих и ума, и дума. Наистина исках да се видя с Фийби, преди да ударя на път. Ами че нали у мене бяха парите й за Коледа?