— Слушай, искаш ли да отидем на разходка? — попитах я аз. — Искаш ли да отидем на разходка до Зоологическата градина? Ако се съглася да не ходиш на училище следобед, а да дойдеш на разходка с мене, ще престанеш ли с тези смахнати глупости?
Тя пак не ми отговори, та повторих:
— Ако се съглася да не ходиш на училище следобед, а да дойдеш на разходка с мене, ще престанеш ли с тези глупости? Ти си умно момиче и утре ще си отидеш на училище, нали?
— Може да отида, а може и да не отида — каза тя и хукна като бясна през улицата, без дори да погледне дали идат коли. Понякога откача.
Аз обаче не я последвах. Знаех си, че тя ще ме последва, затова тръгнах към Зоологическата градина, покрай парка, а тя тръгна в същото направление, но от другата страна на улицата. Никак не ме поглеждаше, но явно беше, че ме наблюдава под око, за да види накъде вървя. Както и да е, вървяхме така по целия път до Зоологическата градина. Боях се само, когато минаваше някой двуетажен автобус, защото тогава не я виждах къде е. Като стигнахме до Зоологическата градина обаче, аз й изревах:
— Фийби! Влизам в Зоологическата градина! Ела тук сега!
Тя не ме погледна, но явно беше, че ме чу, и като заслизах по стълбите към Зоологическата градина, обърнах се и видях, че пресича улицата и върви подире ми.
Нямаше много хора в Зоологическата градина, защото времето беше лошо, но около басейна, където плуваха моржовете, се мяркаше по някой човек. Тръгнах натам, но Фийби се спря и се престори, че уж гледа как хранят моржовете — един човек им хвърляше риба — и аз се повърнах. Помислих си, че това е удобен случай да я настигна. Отидох, застанах зад нея и лекичко сложих ръка на рамото й, но тя подклекна и ми се изплъзна — наистина може дълго да се сърди, когато реши. Тя остана там, докато хранеха моржовете, и аз стоях зад нея. Не слагах вече ръце на раменете й, защото, ако ги сложех, тя щеше да избяга от мене. Като си тръгвахме от моржовете, тя пак отказа да върви до мене, но не вървеше много настрана. Вървеше от едната страна на тротоара, а аз от другата. Пак не беше кой знае колко приятно, но беше по-добре, отколкото да е на една миля далече от мене като преди. Изкачихме се да погледаме малките мечета на онази там могилка, но нямаше много за гледане. Само една мечка беше излязла навън, полярната. Другата, кафявата, беше в пещерата си и не искаше да излиза. Само задницата й се виждаше. Едно малко момченце беше застанало до мене с каубойска шапка, нахлупена чак до ушите, и само повтаряше на баща си:
— Накарай я да излезе, татко. Накарай я да излезе. Погледнах Фийби, но тя не се засмя. Нали знаете какви са децата, като са сърдити. Нито се засмиват, нито нищо.
Като напуснахме мечките, излязохме от Зоологическата градина, пресякохме малката уличка в парка и минахме през един от тези малки тунелчета, които винаги миришат, като че някой е ходил по малка работа в тях. Те бяха по пътя към въртележките, Фийби още не ми говореше, но сега вече вървеше до мене. Улових я отзад за колана на палтото й, просто ей така, да опитам, но тя пак се дръпна и рече:
— Дръж си ръцете при себе си, ако нямаш нищо против.
Още ми беше сърдита. Но по-малко от преди. Както и да е, все повече се приближавахме до въртележките и вече чувахме смахнатата им музика. Вечно свирят „О, Мери!“ Тази песен си свиреха и преди петдесет години, когато аз бях малък. Ето кое е хубавото на въртележките — все една и съща песен си свирят.
— Мислех, че въртележките са затворени през зимата — каза Фийби. За пръв път проговори най-после. Сигурно забрави, че ми е сърдита.
— Може би, защото наближава Коледа — казах аз.
Нищо не ми отговори. Сигурно се сети, че уж ми е сърдита.
— Искаш ли да се повозим? — попитах я аз. Сигурен бях, че й се иска. Когато беше малка и ние с Али и Д. Б. я завеждахме в парка, тя си падаше по въртележките. Просто не можехме да я свалим от проклетите въртележки.
— Вече съм голяма за това — каза тя. Мислех, че няма да ми отговори, но тя ми отговори.
— Не, не си. Хайде, качи се. Ще те чакам. Хайде, качвай се! — казах аз.
Вече бяхме до тях. Няколко деца се возеха, повечето съвсем малки, и няколко родители чакаха отвън, седнали на пейките. Взех, че отидох на гишето, дето продаваха билетите, и купих един билет за Фийби. После й го подадох. Тя стоеше до мен.
— На, вземи — казах й. — Чакай малко. — На ти и останалите пари.
Посегнах да й дам остатъка от парите, които ми беше дала.
— Дръж ги. Дръж ми ги! — каза тя. И веднага добави: — Моля ти се.
Много се разстройвам, когато някой ми каже: „Моля ти се!“ Искам да кажа, ако това е Фийби или някой като нея. Страшно ме разстрои. Обаче сложих парите обратно в джоба си.