Традиционната американска вяра в обновителната сила на запада е жива и в съзнанието на Холдън. Той предлага на Сали Фийлд да отидат в Масачузетс или Вермонт, „където страшно хубаво ще си живеем.“ Непосредствено преди нервната си криза решава: да „тръгна на запад, като спирам колите по шосетата“. Както при Гетсби, така и тук връщането на миналото е невъзможно и илюзорната вяра в подобна възможност обрича героите на физически или емоционален крах. Шестдесетте години, които слагат край на епохата на конформизма, вече предлагат изход за „чудаци“ като Холдън, които се включват в мощния поток на субкултурата. Тази нова алтернатива веднага намира превъплъщение в литературата в романи като „По пътя“ на Джек Керуак.
Действието в „Спасителят в ръжта“ е фокусирано върху средната, лиминална фаза в модела на съзряването на младия човек и следва епизодичната структура на пикарескния роман. Холдън е метаморфоза на Донкихотовския тип герой. Джонатан Бомбах в изследването си върху съвременния американски роман, „Пейзажът на кошмарите,“ го вижда като един „Княз Мишкин в ролята си на изтънчен нюйоркски юноша, който подобно на Мишкин изпитва върху себе си греховете, нещастията и духовната уродливост на другите много по-силно, отколкото собствените си нещастия“. Холдън често усеща непреодолима тъга и симпатия към „кофти“ хора, дори и към такива като сводника Морис, които го малтретират морално и физически. В края на романа, когато брат му Д. Б. го пита какво мисли за всичко, което току-що е разказал, Холдън не знае какво да отговори, не може да разгадае смисъла на преживяното от него: „Мога само да ви кажа, че всички тези хора, за които ви разказах, ми липсват. Дори старият Страдлейтър и Екли например. Струва ми се, че дори проклетият Морис ми липсва. Смешно, нали? Да не сте посмели да разкажете на някого. Ако го направите, и на вас ще започнат да ви липсват тези хора.“
Основен мотив на лиминалната фаза на инициацията е „слизането на героя в ада“, където трябва да познае различни аспекти на злото и да добие нравствена сила да се пребори с него. Измъченото скиталничество на Холдън в Ню Йорк е неговото „слизане в ада“, с чиито злини той не съумява да се пребори. Разочарованията му започват още в елитното училище Пенси, където погребва детския си идеал за чиста любов, след като любимата му Джейн, с която често играят шах, завързва връзка с бруталния Страдлейтър. Холдън признава, че не разбира момичетата и има проблеми в отношенията си с тях. Никога не е имал сексуална връзка, не му „върви в половия живот“ и изтръпва от страх от разказите на Люс, защото „Все чаках да стана педераст или нещо подобно“.
В евтиния нюйоркски хотел, чиито обитатели дават воля на низки и извратени страсти, Холдън се потапя в пошлостта и покварата на възрастните. В тази обстановка неподготвеният наивник може само да бъде жертва. Бруталният сводник Морис му натрапва непълнолетната Сани, на която Холдън предлага само да си говорят, защото „не му е до оная работа,“ а тя го нарича „хлапаче-глупаче“. След пропадналия урок по секс Холдън се притеснява не толкова за себе си, колкото за загубената невинност на Сани. „Боже, колко потиснат се чувствах“, споделя за пореден път той. Обиден от Холдъновата неспособност да „оцени Сани“, Морис брутално го изнудва да му плати отново сумата и го пребива.
Кулминацията в сексуалното образование на Холдън е гостуването му в дома на любимия учител Антолини, чиито среднощни хомосексуални ласки го хвърлят в истински ужас. Антолини би трябвало да е Холдъновият „спасител в ръжта,“ когото героят търси през цялото време на своето скиталничество. Самият Антолини обаче предрича пропадането на Холдън в „пропастта“, а невъзможността му да бъде „спасител в ръжта“ е загатната в епизода, представящ самоубийството на Джеймс Касъл, един друг „Холдън,“ на когото Антолини не успява да помогне. Последният жест на внимание към мъртвото момче от страна на учителя е да понесе окървавеното му и пребито тяло. Холдън е способен на една чиста и щедра обич към свят, който не може да обича и който му отвръща с неразбиране или с омраза. Обектът на неговото търсене в духовната пустош на Ню Йорк е в съществото си търсене на нравствения принцип, въплътен в Бога. Не случайно Холдън вижда себе си единствено в ролята на спасител на децата, чиято физическа и духовна красота за него е олицетворение на прекрасното в живота. Единствено с любимата си сестра Фийби Холдън споделя своя блян: „Аз си представям жалки дечица да си играят в една голяма ръжена нива. Хиляди деца, а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа — освен мен. И аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта — искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда къде отива, аз да изляза отнякъде и да го спася. Просто ми се иска да бъда спасителят в ръжта. Зная, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда.“