Елин Пелин
Спасова могила
Дядо Захари върви полека и крепи на гърба си малкия Монка. Той е скопчил сухите си ръце около шията му и безсилно се е отпуснал. Браздулици пот шарят изгорялото лице на стареца и мокрят опънатата му от напрягане шия. Ръчичките на Монката го душат и мъчат тъй, че пред очите му минават кървави мъгли, но той върви полека и грижливо крепи товара си.
Слънцето вече захожда. Наоколо из миризливите ливади, из зелените нивя, из храсталаците и тъмните кории, които се простират надалеч, тайнствено и с въздържано дихание дебне нощта.
Пък хора, хора! От всички страни, по всички пътеки идат хора един през друг, настигат се, заминават се, все към оная висока, стръмна и островърха могила, Спасова могила. Вижда се кичестият стар дъб на върха и малкото бяло параклисче до него. По голата зелена стръмнина плъзнал свят като мравуняк. Дядо Захари гледа и се чуди. Отде се взе тоя народ, това чудо! С кола, с коне, пеши, отблизо и отдалеч, отвсякъде идат хора и бързат нататък. Между тях какви не, какви не! Бедняци, дрипави, с оголени меса. Богати, пременени празнично. Всички носят по един недъг и по една надежда за изцеление. Някои с пречупени кръстове се влачат като змии, други на кокили, трети с мръсни рани по тялото. Слепи, сакати…
— Дядо, къде отива тоя народ? — пита болният Монка.
— Всички там отиват, чедо.
— Всички болни ли са, дядо?
— То целият свят е болен, синко. Едни от това, Други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата — гнила.
От върха се понесе тихо черковният глас на дървеното клепало и се разля като благословия по цялата зелена околност.
Дядо Захари седна уморено край пътя и въздъхна:
— Прекръсти се, чедо!
Монката откопчи ръце от шията на дяда си, па и двамата дълго се кръстиха, седнали в зеления бурен край пътя.
— Дядо, искам да походя.
— Слабичко си, момченцето ми, ще се умориш.
— Искам да походя, бе дядо — настоя плачливо Монката.
Дядо Захари го повдигна грижливо и като го улови за ръка, тръгнаха пак. Монката, десетгодишно момче, болнаво и хилаво сираче, тръгна край дяда си като сянка. По бледото му сухо лице се прозираха големи сини жили, краката му се преплитаха от слабост, ръцете му висяха като клечки. Големите му сини очи, някак страшно отворени, се въртяха навред и с едно умилено учудване следяха ту птичките, които мълчаливи прехвръкваха към гнездата си, ту гривите гълъби, които чезнеха във вечерното сияние към тъмната кория на запад, ту златните мушички, които жеркаха като водни капки във въздуха.
Дядо Захари вървеше съвсем полека, за да не умо ри малкия, но като видя, че слънцето вече заседна и хората по пътя намаляха, той отново го качи на гръб и тръгна по-бързо.
По върха на могилката се мяркаха човешки сенки безцелно, като заблудени.
— Хората си търсят вече място, закъсняхме, сине — рече старецът.
— Дядо господ рано ли ще слезне там, дядо? — пита Монката.
— Къде ти рано! Той ще чака да дойдат всички, които са тръгнали. Зер има и отдалече, има сакати, слепи, има такива, дето не знаят пътя, може да се заблуди някой… Като се приберат всички и като заспят всички, дядо господ ще повика едно ангелче да му носи патерицата и ще му каже — хайде! Ще се спуснат мълчаливо там отгоре, измежду звездите, и полека-лека ще слязат долу. Ще мине дядо господ между тоя народ, дето е тук, тихо, никой да го не чуе, никой да го не види, и ще каже изцеление на всички. После полека-лека, както си е дошъл, ще се вдигне и ще си отиде на небето. Също както някога се е възнесъл на планината, те на тоя същия, утрешния ден — Спасовден.
— Болните ще оздравеят ли, дядо?
— Всички — всички! — отговори с дълбока увереност дядо Захари. — Може сега, може след година, след пет, след десет. Който вярва, ще се спаси.
Монката слушаше тайнствените думи на дяда си, пропити с гореща вяра, и макар че не ги разбираше, на душата му ставаше светло и топло. Той сложи бледото си лице върху рамото на дяда си, взря се във високия дървен кръст на могилата и се замисли. Всички, всички ще оздравеят. Кой сега, кой след пет, кой след десет години. Защо дядо господ, като дава здраве на хората, не им го даде още сега? Утре всички да се върнат здрави. Ето, дядо Захари се измъчи да го донесе тук, а пък той може да оздравее чак след десет години. Не, Монката иска да оздравее още тая нощ, та утре да се върне здрав, да тича по ливадите, да си бере цветя, да гони пеперудите и да играе на топ с другите деца. Откога, откога той не е играл на топ! Как му се е доиграло!
— Ами остават ли някои за след двайсет години, дядо? — пита ненадейно Монката.
— Божа воля, чедо! Може и след двайсет — отговаря дълбокомислено дядо Захари и въздиша.