Монката пак се замисля. След двайсет години! Детският мозък на болното момче никак не може да разбере това и върху чистата му душа, изпълнена с надежди и радост, пада сянката на разочарованието. Да беше знаял, той щеше да иска от дядо си да го води при док-тора. Наистина, всички казват, че докторът искал много пари, но човек, като му се помоли, може и с по-малко да мине.
— Нали докторите могат да лекуват отведнаж, дядо? — пита пак Монката.
— Какво може да направи докторът без божата воля! — отговори дядо Захари и настави малко укорно: — Глей какво ме питаш!
Монката не каза нищо.
Дядо Захари мълчаливо и с усилие върви по кривата пътека, която се качва на могилата, и браздулици по една след друга шарят лицето му.
Като излязоха на върха, беше вече тъмно. Звезди обсипваха гъсто небето, една до друга, като никога. Тяхното кротко и чудно сияние притискаше мрака към земята и Монката освен сънливите сенки на околните върхове не можеше да види ни корията, ни полето, ш тяхното село, ни пътя, по който дойдоха. Дядо му събираше из трънаците шума и съчки за огън, а той се въртеше около него, взираше се плахо в тъмнината и някакъв тайнствен страх пълнеше душата му. Малкото прозорче на параклиса като светло око гледаше в тъмнината неподвижно и страшно, а силуетът на кичестия дъб до него стоеше като голяма и грозна мечка с отворена уста. В тъмнината се мяркаха мълчаливо и таинствено човешки сенки като призраци, които внезапно никнеха из земята и пак потъваха в нея. Тук-там горяха огньове и около тях се чуваха откъслечни разговори или продължителни, дълбоки и болезнени охкания, от които настръхваше косата на малкия Монка. Някъде в тъмнината простена немощен глас:
— Мамо, майко, повдигни ме, майчице! Умирам.
— Дядо! — прихленчи Монката и се сви в коленете на стареца, който стъкваше огъня.
— Не бой се, чедо, не бой се! — погали го дядо му.
Като повечеряха, дядо Захари уви Монката хубаво в абата си, па и двамата легнаха един до друг край мъждивия огън.
На Монката се не спеше. Той слушаше откъслечните говори на хората, които лежаха тъмни и неподвижни като мъртъвци около огньовете, слушаше дълбоките въздишки на болните и в ума му изпъкваше голямата икона в селската черкова, дето е изписано второто пришествие с пъкъла, с дяволите, с грешниците, над които със страшна сила лети из облаците дядо господ, голям и сърдит, със златен венец на главата.
— Дядо, кога ще дойде второ пришествие? — пита Монката.
— Кое? — обади се в просъница дядо Захари.
— Второ пришествие? — Хайде, хайде спи, чедо — отговори сънливо старецът и пак захърка.
Монката отхвърли покривката от главата си, обърна се по гръб и се загледа в небето. По него една до друга трептят звездички мило и хубаво, като живи детски очици. Монката ги гледа усмихнат и малкото му сърце се пълни с една радост, тиха и кротка като тяхната светлина. Той няма да спи, той ще чака да види как измежду тия хубави звездици ще се появи дядо господ с малкото ангелче и как ще се спуснат на земята. Въображението на Монката вижда вече тоя всесилен изцелител — дядо господ.
Отведнаж на Монката му стана зле. Остри тръпки минаха по тялото му, главата му се замая. Върху очите му пада една черна пелена, пада друга, трета, четвърта. Той иска да извика дяда си, но черните пелени чезнат една по една и нему му става леко, хубаво, сякаш някой тихо-тихо го люлее. Той отваря очи и вижда как небето и звездите са се дигнали високо, много високо. Една звездичка се откъсна от небето и се спусна към земята. Стана светло, светло. Небето се отвори и дядо господ, голям, много голям, се спусна към земята, със златен венец на главата, както е изписан в черквата След него едно малко ангелче му носи патерицата и гледа горделиво децата наоколо, като Ценко Попов когато кади пред баща си на литургия. Колко благ колко добър старец е дядо господ! Щом слезе, той отиде право при Монката, улови го за ръка и му каза: бъди здрав и ела с мен да те заведа при майка ти. Монката никога не е виждал майка си. Той тръгна с дяда господ към небето, към звездите. Наоколо е тъй широко, тъй хубаво. Нейде се чуват песни, трептящи като медни звънчета. Монката върви с дяда господа и му е леко, му е радостно, че ще види майка си. Ето ги по-високо, по-високо — земята остана някъде си.
— Мамо — вика за пръв път той, — мамо!
И тая чудна дума му звучи тъй сладко, тъй мило.
Душата му се стоплюва от нея и той се държи здрав и радостен за ръката на дяда господа.
Рано, преди слънце, дядо Захари се събуди и погледна наоколо. В сумрака по всички пътеки на могилата, низ стръмнините и камънаците, хората бягаха надолу като луди. Мъже, жени, деца, слепи, сакати, едни с патерици, други по ръце, с кола, с коне — всички бягаха и чезнеха като призраци.