Дядо Захари се сети, че според обичая трябва да се бяга оттук преди изгрев слънце, та да оставят болестта. И той забута Монката:
— Монка, чедо… хайде, синко!
Но Монката лежеше по гърба си неподвижен и студен, с лице, обърнато към небето, с тихо склопени очи. Една лека и чудна детска усмивка бе замръзнала на устните му.
Той беше вече горе, в скута на майка си.