Херберт Франке
Спасяване
— Аварийната станция е много важна за нас — каза навигаторът на Ралф. — в околност с радиус тридесет и седем светлинни години няма наблизо никаква друга планета с годен за дишане въздух и поносими температури и сила на тежестта.
Те гледаха надолу към висящото в пространството кълбо, което представляваше планета, седемстотин пъти по-голяма от Земята. Беше покрита със сивобяла пелена, която приличаше на кора на изсъхнала ябълка, на кожа, която не пасваше навсякъде добре и образуваше тук-там едри гънки. Но на места имаше и големи кръгли равнини, някои като поръсени със захар, други огледално гладки.
— Морета? — попита Ралф.
— Не, калай, който се среща често тук. Най-горният пласт на планетата е от калай, под него лежат по-тежки метали, а отгоре му има само няколко метра дебел слой от по-леки метални съединения, предимно окиси и сулфиди.
— И как се обяснява наличието на свободни метали на повърхността?
Навигаторът поклати глава.
— В много древни времена течната вътрешност на планетата явно се е издигнала и е разтопила повърхностния слой.
Чу се сигналът за кацане. Ралф събра нещата си. Цели пет години нямаше да види никакъв човек, а само човекоподобни същества. Тръпки го побиха, когато ги видя.
И двамата го приеха съвсем приятелски. Кефеидът имаше кльощаво тяло, лице, което напомняше на сърна, големи черни очи като на гризачите и кичур къси кафяви коси, който се простираше от върха на главата му до гърба.
Ралф се изплаши, когато видя другия. Персеидът беше малък и безформено дебел. Кожата му бе като на охлюв, гола, лепкава и пореста, през плоското му лице се разтягаше широка уста с клюнообразни изпъкнали устни. Ралф отдръпна с отвращение ръката си, когато Перс, както го нарече той по-късно, искаше да се здрависа.
Живот на планетата нямаше и тя беше безинтересна. Само някой кристалограф би изпитвал радост тук. Странните образувания растяха на гъсти групи от почвата, като игли и пики, но също разклонени и преплетени, образуваха подобни на растения форми, мъх, папрат, палмови пъпки. Те покриваха широки местности и често се променяха изненадващо бързо, като че ли разполагаха със своеобразна минерална живителна сила.
Тримата дежурни изпълняваха задълженията си ту по добре, ту по-зле. Те подготвяха убежища, където да могат да се настанят пътниците и екипажът на кацналите поради авария космически кораби, подреждаха консервираните храни според вида им, обзавеждаха лазарета за осигуряване на ранените и болните. Ралф работеше по-често заедно с Кеф, кефеида. Принципно пренебрегваше Перс. Грозното същество, което винаги оставяше слузеста следа след себе си, му беше противно.
Веднъж Ралф се приближи до една от огледалните повърхности. Но видя само безкрайната метална равнина, покрита със светла пудра от калаен окис. Понякога се питаше защо някои от повърхностите бяха вече силно окислени, а други още огледално бляскави.
Един ден те работеха в склада за гориво на няколко метра от главната им квартира. Ралф забеляза между другото, че беше особено горещо, но не обърна повече внимание на това. Докато погледна случайно жилищните постройки, и не повярва на очите си. Стените се извиваха, сградите потъваха навътре. Изчезнаха за секунди. На тяхно място лежеше слабо клокочеща маса — течен метал. Но тя не стоеше спокойно, а се движеше. На брега на калаеното море почвата се натроши, падна в течността и потъна.
Ралф чу пращене под краката си, една пукнатина се разтвори бавно, нещо пръсна нагоре — клокочещ разтопен калай. Тогава той се затича.
Това беше състезание с морето, бягане с препятствия през пукнатините на почвата, които внезапно се отваряха, през метални насипи, които изведнъж се изправяха от равнината. Касаеше се за награда, която стимулираше силите като нищо друго — за живота.
Ралф тичаше, извиваше се, скачаше, падаше, изправяше се и пак тичаше, видя двамата си спътници също да бягат недалеч от него.
Дебел мехур изскочи пред него. Ралф сви настрана, но една кора се счупи под левия му крак и той се озова в течния метал. Светкавично изтегли крака си, видя обувката си да тлее и за момент се учуди, че нищо не го болеше. Изтича още няколко крачки, но тогава огън се надигна отдолу и обхвана цялото му тяло. Болката беше толкова ужасна и непоносима, че той се хвърли върху димящата земя и заудря с ръце по нея.
После мрак се спусна като мек воал върху му. Но не беше сън, по-скоро транс, такова смътно състояние, в което можеше да възприеме само части от случилото се. След това настъпиха отново ясни моменти и той помисли вече за спътниците си. В посоката, в която гледаше лицето му, той видя кафявият кичур на кефеида да подскача и приятелят му да става все по-малък. Страшна самота го обзе.