— Да не си гледал „Опра“ скоро?
Това вече го вбеси и той млъкна. Изпитах облекчение, но знаех, че темата не е приключена. В следващия миг погледът ми се фокусира върху пейзажа, над който се носехме стремително в момента. Беше ми трудно да преценя къде точно се пада границата между Аризона и Калифорния — човек очаква сините линии от картата да са изписани и да делят щатите и в действителност, — но мястото ми беше познато.
— Спускам се! — обявих, килнах тяло и свих криле зад себе си.
Зъба ме последва безмълвно. Буквално усещах мощното му излъчване тип „иде ми да ти извия врата“, но не беше първият път, в който го вбесявах, нито пък последният — бях убедена в това.
Приземих се в края на гората близо до малко аризонско градче и тръгнах пеш на запад. След две минути спрях. Пред мен имаше малка, спретната къщичка посред разхвърлян двор.
Макс, допускаш сериозна грешка — обади се Гласът. — Разпери криле и се омитай от тук начаса! Върни се към мисията си. Говоря напълно сериозно.
Не му обърнах внимание. Вътре в мен бушуваха емоции.
— Какво е това място? — прошепна Зъба.
— Къщата на Ела — отвърнах почти невярващо. — И на доктор Мартинес.
23
— Защо се возим в камион, при положение че всички можем да летим? — прошепна Иги.
Вместо отговор един от роболетите го изрита силно в ребрата.
— Уф!
Ръч почувства болката му и потръпна. Той обаче беше сляп и не можеше да види изражението й и да усети съчувствието, което се опитваше да му изпрати.
Всичко я болеше. Беше загубила представа от колко време лежаха в товарния отсек на големия камион, усещайки всяка бабуна на пътя. Бяха вързани от часове и тя вече не чувстваше ръцете си. При всяко раздрусване на камиона рамото или хълбокът й се удряха в твърдия под. Вероятно беше покрита с чудовищни синини. Както и останалите.
След като ги заловиха, роболетите нахлузиха качулки на главите им. Ръч долови отблъскващо сладникава миризма, замая се и загуби съзнание. Събуди се в камиона без никаква представа накъде бяха тръгнали. Може би към Училището. Или към Института.
И в двата случая им предстоеше доста път. Тоест щеше да лежи тук, потънала в неведение и ужас какво ги чака, минута след минута, час след час.
Какво ги чакаше… клетка. Ужасяващи, страховити и неописуемо болезнени експерименти, обикновено свързани с игли. При тази мисъл Ръч едва не изстена. Миризма на химикали. Бели престилки. Ярки проблясъци светлина. Стряскащи шумове. Съзнанието, че същото се случва и на останалите от ятото. А Макс я няма. И Зъба го няма.
Но това — здраво стегнатите й китки, гледката на останалите от ятото, вързани и страдащи, около нея, незнанието къде бяха Макс и Зъба и дали щяха да успеят отново да открият ятото… Това не беше най-лошото.
Най-лошото беше, че когато се опомни, беше преброила само три глави в камиона.
Ейнджъл я нямаше.
24
Ела и доктор Мартинес не просто бяха спасили живота ми. По-лошо — бяха ми показали какъв би бил той в „света на нормалните“. Мисълта не ме беше напускала от раздялата ми с тях.
Какъв ден бяхме днес? Нямах представа. Дали доктор Мартинес беше на работа?
Позволих на съзнанието си да се съсредоточи върху този въпрос, за да избегна по-важния и по-страшен: щяха ли да се зарадват, че ме виждат отново?
Или кошмарния: дали не им се беше случило нещо, задето ме бяха приютили?
Както и първия път, отново застинах на ръба на двора им, безсилна да си наложа да тръгна напред и да почукам на вратата.
Макс… — започна Гласът, но аз го прекъснах наум.
Ти самият каза, че връзките са нещо важно — припомних му. — Е, време е да направя няколко връзки. Това е положението.
— Какво, по дяволите, правим тук?
В гласа на Зъба се беше прокраднало леко любопитство, което означаваше, че е толкова потресен, че всеки момент ще падне на земята.
Не знаех какво да му отговоря. Не можех да отговоря дори на самата себе си.
И в този миг — както и предишния път — се намеси съдбата. По-точно, доктор Мартинес излезе през входната врата. Тя примига на яркото слънце и се обърна да заключи след себе си. След това застина, сякаш беше чула или доловила нещо — моя милост.
Зад мен Зъба инстинктивно отстъпи в гората, в прикритието на сенките.
Доктор Мартинес се обърна бавно. Застинала на ръба на двора, аз бях готова да се затреса от напрежение. Тя огледа двора и почти веднага закова тъмнокафявите си очи на мен. Устата й се отвори беззвучно. Разчетох устните й: „Макс“.