25
След което двете с доктор Мартинес се втурнахме една срещу друга. Движенията ни като че бяха на забавен кадър. Бях намислила да я посрещна с едно небрежно: „Опа! К’во ста’а?“, но идеята ми стана на пух и прах, драги мои. Вместо това я стиснах здраво в прегръдките си и едва сдържах сълзите си, изпълнена със странно, всепроникващо, ужасяващо удовлетворение.
Тя погали косата ми и прошепна:
— Макс, Макс, Макс… ти се върна.
Гласът й звучеше развълнувано. Аз не посмях да проговоря.
Внезапно си спомних, че отблъскващата демонстрация на медени емоции, в която бях потънала, се разиграваше право пред очите на Зъба. Който вероятно щеше да ме занася за това до гроб. Обърнах се, огледах гората с острото си зрение на граблива птица и различих беглите очертания на силуета му.
Махнах му, а доктор Мартинес зашари с очи в сенките между дърветата, след което ме запита:
— Макс? Добре ли си?
— Да. Аз… Нямах намерение да се връщам — започнах колебливо. — Но… аз… ние бяхме в околността…
Очите на доктор Мартинес се уголемиха — Зъба излезе от гората с каменно изражение, подобен на оживяла сянка. Изразявам се доста литературно за дете птица, не мислите ли? Нося душа на поет, сериозно!
— Това е моят… брат Зъба — измрънках аз.
Запънах се на думата брат. Защото ме беше целунал. И без дебелашки шеги, моля. Уф.
— Зъб? — повтори доктор Мартинес и му се усмихна колебливо, а в сърцето ми се разля нова топла вълна.
Тя протегна ръка, а той тръгна към нас, сякаш го теглехме с невидимо въже — напрегнат, недоверчив повече отвсякога. Тоест доста.
Спря на около два метра от нас и не пое ръката й.
— Зъб? И ти ли си… като Макс? — попита доктор Мартинес.
— Не — отговори той с досада. — Аз имам ум.
Потиснах порива да го изритам в пищяла.
— Хайде, влезте и двамата — покани ни доктор Мартинес с едновременно развълнуван, озадачен и невярващ глас. — Канех се да ида до магазина преди Ела да се върне от училище, но той може да почака.
Вътре се почувствах по-уютно, отколкото в къщата на Ан Уокър, въпреки че бях прекарала тук не повече от четиридесет и осем часа, при това преди няколко месеца. Може би защото тук се бях почувствала у дома си, в първия истински дом, в който бях попадала.
Зад мен Зъба остана близо до вратата. Оглеждаше всеки детайл, отбелязваше изходите, планираше действията си, ако се случеше нещо лошо. Както често ставаше с нас.
— Гладни ли сте? — попита доктор Мартинес, съблече якето си и остави чантата си. — Мога да ви направя сандвичи.
— Би било страхотно — казах и стомахът ми изкъркори при мисълта.
Зъба подуши във въздуха.
— Каква е тази… миризма? На какво…
Погледнах доктор Мартинес и двете се усмихнахме.
— Курабийки с шоколад — казахме едновременно.
26
— Е, това е цена като за теб — казах на Зъба през пълна с трохи уста. — Ще продадеш ли душата си срещу една курабийка?
Зъба се увери, че доктор Мартинес не гледа, показа ми среден пръст и отхапа. Не можеше да скрие насладата от топлата хрупкавост, нотката на ванилия и полуразтопения шоколад. Ухилих му се, а после се оплезих.
Доктор Мартинес седна при нас на масата и топна своята курабийка в чашата с кафе. Потупа ме по ръката.
— Толкова се радвам да те видя, Макс — каза тя така искрено, че се изчервих. — Напоследък по новините заговориха за някакви летящи деца мутанти.
Кимнах.
— Знам. Все забравяме за плана си да се покриваме и да не се набиваме на очи.
— Имате план? — попита тя загрижено. — Какво правите в момента? Има ли и други като вас?
И изведнъж, от нищото, вродените ми инстинкти за самосъхранение и за пазене на тайна заработиха и лицето ми стана безизразно. До мен Зъба застина посред хапките.
Доктор Мартинес на мига разчете изражението ми.
— Няма значение — побърза да каже. — Все едно не съм питала. Просто… искам да ви помогна, ако мога.
Доктор Мартинес беше ветеринарен лекар и се беше погрижила за огнестрелната ми рана в клиниката си. Именно тя откри микрочипа в ръката ми на рентгеновата снимка, която ми беше направила.
— Може би можеш — казах аз. — Спомняш ли си чипа?
— Този в ръката ти ли? — повдигна вежди тя. — Още ли е там?
— Да. А аз още искам да го извадя.
Тя довърши курабийката си и отпи от кафето си замислено.
— След като замина, прегледах снимката поне сто пъти — усмихна се. — Не мислех, че ще се срещнем отново, но това ме побъркваше — трябваше да намеря обяснение. Гледах ли, гледах и се опитвах да намеря начин чипът да се извади, без нервните ти окончания да пострадат и да загубиш усещането за ръката си.