— Ей…
— Слагам ти местна упойка — обясни доктор Мартинес. — Нужна е около минута, докато подейства.
— Я гледайте колко красиви светлини — казах замечтано.
Тъкмо ги бях забелязала: въртяха се над главата ми в розово-жълто-синя феерия. Усмихнах се. Усетих лек натиск върху ръката си и си помислих: Трябва да видя какво става. В следващия миг обаче мисълта се стопи като желе на нагорещения преден капак на кола.
— Зъб?
— Тук съм.
Фокусирах погледа си с усилие.
— Толкова се радвам, че си с мен.
— Да, вече го каза.
— Не знам какво бих правила без теб.
Втренчих се в него, като се опитвах да видя нещо отвъд твърде ярката светлина.
— Всичко ще бъде наред — пророни той.
— Не — казах аз при внезапното прозрение, че нищо нямаше да бъде наред. — Нищо няма да бъде наред. Нищо.
Струваше ми се страшно важно той да го разбере.
Отново усетих натиск на ръката си и се зачудих какво точно ставаше. Майката на Ела имаше ли намерение да започне в скоро време?
— Всичко е наред. Отпусни се. — Гласът му звучеше сковано и притеснено. — Просто… се отпусни. Недей да говориш.
— Вече не искам чипа — обясних замаяно, а после повдигнах вежди. — Всъщност никога не съм го искала.
— Добре — каза Зъба. — Ще го извадим.
— Искам да ме хванеш за ръка.
— Аз вече те държа за ръка.
— Хм. Знам.
Отнесох се за няколко минути на ръба на безсъзнанието, но все пак усещах, че той продължава да държи ръката ми.
— Тук имате ли фотьойл? — Всяка дума ми костваше сериозни усилия.
— Не — чу се гласът на Ела някъде зад главата ми.
— Мисля, че бих искала фотьойл — рекох в просъница и отново притворих очи. — Зъб, нали няма да си тръгнеш?
— Няма. Тук съм.
— Добре. Искам да си тук. Не ме оставяй.
— Няма.
— Зъб, Зъб, Зъб — промърморих, запленена от чувствата си. — Обичам те. То-о-о-олкова те обичам.
Опитах се да протегна ръце, за да им покажа колко, но не можах да ги помръдна.
— За Бога — изтърси Зъба със страдалчески глас.
— Добре, готови сме — каза доктор Мартинес най-сетне. — Извадих чипа. Ще отвържа ръката ти, Макс, след което искам да раздвижиш пръсти.
— Добре.
Раздвижих пръсти в ръката на Зъба.
— На другата ръка — каза той.
— Добре.
Раздвижих и тях.
— Хайде, Макс, размърдай ги — каза доктор Мартинес.
— Мърдам ги — отвърнах и ги раздвижих по-енергично.
— О… — каза доктор Мартинес. — О, не.
31
Та така, драги читатели. Най-унизителното признание, което бих могла да изтърся, плюс загубата на лявата ми ръка в един ден. Искам да кажа, че ръката си беше на мястото, но висеше безжизнена. За момента не служеше за нищо повече от украса.
Точно като самочувствието ми.
Потрепервах от ужас всеки път, щом в замаяния ми ум нахлуеше споменът как изричам глуповато: „То-о-о-олко-ва те обичам“. Това изпълнение гарантираше, че никога, за нищо на света, нямаше да се пристрастя към валиума или към нещо подобно.
Доктор Мартинес беше изключително разстроена за ръката ми. След операцията се обля в сълзи и започна да се извинява.
— Виж, аз те накарах — казах й.
— Не си ме карала. Не трябваше да го правя.
Изглеждаше смачкана.
— Независимо от всичко се радвам, че го няма — казах аз. — Наистина се радвам.
Прекарах следващия ден в без-Гласие и в опити да се науча да правя всичко само с дясната си ръка. Беше страшна досада, но ставах все по-добра. Непрекъснатите ми опити да раздвижа пръстите на лявата си ръка се увенчаха с неуспех: нямаше мръдване, нито дори усещане в тях. По-нагоре по ръката обаче усещах болка.
Непрестанно чувствах и черните като нощта очи на Зъба върху себе си — дотам, че ми идваше да потъна вдън земя. Доктор Мартинес и Ела излязоха за малко и аз го приклещих.
— Онова, което казах вчера, не означава нищо! — изсъсках. — Обичам всички от ятото! А и се дължеше на валиума!
На обикновено безизразното му лице изплува непоносимо самодоволно изражение.
— Аха. Дано си повярваш някой ден. Ти ме о-о-обичаш.
Замахнах към него, но той отскочи пъргаво назад, така че само раздрусах лявата си ръка, от което тя ме заболя.
Той се засмя, след което посочи гората през прозореца.
— Избери си някое дърво. Ще издълбая инициалите ни в кората.
Като едва сдържах гневния си вик, се спуснах по коридора, нахлух в банята, треснах вратата и я заключих.