— Явно пристигнахме — рекох с въздишка. — Виж каква тълпа посрещачи. Нали уж Заличителите били елиминирани?
— Значи Гласът те е излъгал?
— Не — произнесох замислено и се оставих на въздушното течение, подобно на Зъба. — Всъщност никога не ме е лъгал. Значи щом не са Заличители, са заместителите на Заличителите. Каква утеха…
— Аха — Зъба поклати глава. Положението определено не му харесваше. — Обзалагам се на пет долара, че са по-лоши от оригинала. А и вероятно са въоръжени.
— Без съмнение.
— И ни очакват, разбира се.
— Само дето не им изпратихме официално известие, че пристигаме.
— Ама че гадост. — Зъба полагаше усилия да гледа навсякъде другаде, но не и в безполезната ми лява ръка.
— Казваш го само защото все още имаш някакви остатъци от здрав разум.
Описах широк кръг и се опитах да се настроя за немислимата схватка — съотношението беше няколкостотин на двама, при това надмощието беше на страната на нещо по-лошо дори от Заличителите. Нямах представа дали останалите от ятото ще могат да ни помогнат.
Мисията си беше чисто самоубийство.
Поредното.
— Поне едно е хубаво — обади се Зъба.
— Сериозно? Какво?
Че новите подобрени Заличители щяха да ни изтезават, преди да ни избият?
Той ми се ухили толкова неочаквано, че за секунда забравих да махам с криле и се спуснах с метър-два.
— Ти ме о-о-обичаш — изтананика самодоволно и протегна ръце встрани. — Обичаш ме е-е-ей толкова.
Гневният ми писък вероятно можеше да бъде чут и в Калифорния, ако не и в Хаваи. Със сигурност армията непознати под нас го бяха чули. Но не ми пукаше. Прибрах криле до гърба си и се устремих надолу, решена да се отдалеча от Зъба възможно най-бързо. Думите му ме изпълниха със сляпа неукротима жажда за кръв и бях готова да се справя с няколко хиляди заместители на Заличителите, независимо какви бяха.
Което — признах вътрешно — вероятно беше и неговият замисъл.
За наше удивление успяхме да се приземим с тичане на покрива на камиона, без телата ни да станат на решето от куршуми без никаква аеродинамичност.
Главите им се завъртяха към нас. Наподобяваха Заличителите, но имаше нещо различно. Не можех да преценя какво точно.
— Иги? — извиках.
— Макс! — чух сподавения му вик от каросерията на камиона и се затичах към ръба.
— Добре ли… — започнах, след което видях Джеб, Ари и Ейнджъл на земята под мен. — Ейнджъл! — извиках. — Добре ли си? Ще направим тези нещастници на нищ…
Арктическият студ в очите на Ейнджъл ме спря.
— Казах ти, че аз трябва да бъда водачът, Макс — каза тя със стряскащо равнодушие. — Сега е време да умрете. Последните форми на живот от лабораториите са подложени на елиминация. Вие също. — Тя се обърна към Джеб. — Нали?
Джеб кимна сериозно, след което светът изчезна преди да мигна.
Част втора
Училището продължава — завинаги
37
Сякаш някой беше играл боулинг с главата ми и с кегли от плътен мрамор.
Сърцето блъскаше в гърдите ми, дишах плитко и накъсано, а всички мускули по тялото ме боляха. Не знаех какво ставаше, но не беше нищо хубаво.
Отворих очи.
Нищо хубаво беше толкова нелепо определение за ситуацията, че сякаш беше на друг език — на езика на наивните идиоти.
Бях вързана за метално болнично легло — китките и глезените ми бяха приковани с дебели ивици велкро8.
И не бях сама.
С усилие надигнах глава, потискайки пристъпа на гадене, който ме връхлетя и задави на мига. Преглътнах конвулсивно.
Отляво Гази беше прикован за друго метално легло. Дишаше неравномерно и потръпваше в съня си.
До него Ръч се беше размърдала и стенеше тихо.
Обърнах се надясно. Иги. Лежеше напълно неподвижно, с отворени очи, втренчен невиждащо в тавана.
Зад него Зъба мълчаливо напъваше превръзките от велкро с мрачна решителност и пребледняло лице. Усети, че го гледам, и в очите му за миг проблесна облекчение.
— Добре ли си? — рекох беззвучно.
Той кимна отсечено, след което посочи с глава останалите. Кимнах уморено и обобщих ситуацията с универсалното изражение за „Ама че гадост!“. Той изкриви глава към леглото срещу нас. Тото лежеше отгоре му напълно безжизнен, с изключение на спорадичните мускулни тикове. Крачетата му бяха вързани като нашите. Беше проскубан — около устата му липсваха парчета козина.
Помръднах глава — внимателно, за да не повърна — и огледах помещението. Намирахме се в гола бяла стая без прозорци. Като че различавах врата отвъд леглото на Ръч, но не бях сигурна.
8
Велкро (англ. Velcro) е наименование на механизъм за бързо закопчаване на дрехи, обувки, чанти и други чрез прилепване на събираните части. — Бел. ред.