— Да — отвърна той, обърна притеснено глава и избърса длани в мърлявите си дънки.
— Искам да стана мажоретка — пророни Ръч замечтано.
— О, за Бога! — троснах се аз, но погледът на Зъба ме накара да млъкна.
„Не съсипвай момента й“ — казваха очите му. Независимо колко заблуден и сексистки беше този момент. Отвътре изгарях — изобщо не трябваше да се съгласявам на това. Фактът, че Зъба беше настоял, ме дразнеше допълнително. При вида му как точи лиги по отвратително закачливите мажоретки побеснях още повече.
— Облечени са в тесни къси гащета. Едната е с дълга червена коса — шепнеше той на Иги, който кимаше задълбочено.
А всички знаем колко обичаш дълга червена коса — помислих си аз и си припомних усещането, когато го бях видяла да целува Червенокосото чудо във Вирджиния. Жлъчта щеше да прогори дупка в стомаха ми.
— Макс? — погледна ме Ейнджъл.
Сплъстените й руси къдрици ме наведоха на мисълта, че трябва в най-скоро време да им намеря баня.
— Кажи, захарче? Гладна ли си? — помахах на един продавач на хотдог.
— Не. Тоест да, искам два хотдога… Тото също иска два… Но исках да ти кажа, че всичко е наред.
— Кое „всичко“?
— Всичко. — Тя ме погледна чистосърдечно. — Всичко ще се нареди, Макс. Стигнахме до тук — очаква се, че ще оцелеем. Ще оцелеем, а ти ще спасиш света, какъвто е планът.
Е, понякога действителността ни напомня за себе си, нали?
— Не се чувствам добре на стадиона — обясних и си наложих да изглеждам спокойно.
— Знам. И се дразниш, че Зъба оглежда момичетата. Обаче на нас все пак ни е забавно, Зъба все още те обича, а ти все така ще спасиш света. Нали?
Зяпнах, а умът ми трескаво запресмята на кое от твърденията да отговоря първо — Зъба ме обича? — когато дочух нечий шепот:
— Това не е ли едно от онези деца птици?
7
Двете с Ейнджъл се спогледахме. Гледаше ме с разбиране, което далеч надхвърляше шестте й години.
Само след няколко секунди и останалите от ятото чуха шепота. Ставаше все по-настоятелен и вече пълзеше наоколо.
— Мамо! Това не са ли онези деца птици, за които пишеше във вестника?
— Джейсън, виж там! Не са ли онези деца от снимките?
— Божичко!
— Ребека, ела да видиш!
И прочее. Явно някой фотограф беше успял да ни хване как отлитаме от „Дисни уърлд“ и беше засипал вестниците със снимките ни. Има си хас да успеем да се насладим на един проклет футболен мач, без да настъпи суматоха.
С крайчеца на окото си видях, че двама охранители в сини униформи се насочват по пътеката към нас. Огледах се на триста и шейсет градуса: никой не се беше преобразил в Заличител, но цяла тълпа зрители бяха впили очи в нас. Устите на повечето зееха удивено.
— Да бягаме ли? — попита Гази разтревожено, докато изследваше тълпата и чертаеше маршрути за бягство, както бяхме обучени.
— Бягството няма да е достатъчно — отговорих.
— Мачът дори не е започнал — обади се Тото недоволно изпод мястото на Иги. — Заложих на „Беърс“!
— Моля заповядай! Можеш да останеш и да видиш как ще завърши срещата.
Изправих се и стиснах в ръце раниците ни, докато броих всички ли са тук. Както обикновено.
Тото изпълзя и скочи пъргаво в ръцете на Иги.
Потупах ръката на Иги два пъти. След миг се бяхме изправили на седалките. Жуженето на гласовете около нас се усили, заля ни и преди да се усетя, шестметровите ни лица грейнаха от огромните екрани на стадиона. Точно както искаше Зъба. Надявах се, че е доволен.
— Спасяваме се във въздуха на „три“ — казах.
Още двама охранители крачеха пъргаво към нас отдясно.
Хората взеха да се дърпат встрани. Поблагодарих се наум, че смотаната управа на стадиона беше забранила внасянето на оръжие. Вече и мажоретките бяха впили очи в нас, въпреки че не бяха прекратили съчетанието си.
— Едно — започнах и всички скочихме във въздуха над главите на публиката.
Пуф! Разтворих широко криле с мощен тласък. Размахът ми е около три и деветдесет сантиметра от край до край, а този на Зъба и на Иги е дори по-голям.
Обзалагам се, че изглеждахме като ангели отмъстители, надвиснали над удивената тълпа. Доста опърпани ангели отмъстители. Ангели, които се нуждаят от една хубава баня.
— Хайде! — наредих, като продължавах да следя хората отдолу за Заличители.
Последната партида Заличители можеха да летят, но за момента никой освен нас не се беше издигнал във въздуха.
С няколко маха се изравнихме с ръба на козирката отгоре. Под нас се простираше ярко осветеното игрище и малките личица, които ни гледаха. Някои хора размахваха ръце във въздуха с усмивка. Повечето изглеждаха стреснати и уплашени. На няколко лица беше изписан гняв.