Повдигнах вежди. Нямах представа за какво говори.
Имаш предвид съня ми как ставам първата птицо-американка, избрана за Мис Америка? — помислих заядливо.
Не. Сънят как Заличителите те преследват, а ти бягаш през гората и накрая стигаш до върха на скала. След което скачаш от ръба и политаш. И се измъкваш.
Дъхът ми излезе от гърдите с тежка въздишка. Не бях сънувала този сън откакто… ами, откакто той беше заменен от действителност, която беше далеч по-ужасна. Откъде знаеше той за него?
— Е, и? — казах на глас.
Този каньон доста напомня съня ти. Изглежда, си затворила кръга.
Никаква идея… Думите му звучаха напълно непонятно.
Връзките. Да събереш парченцата. Сънят ти, лаптопа на Зъба, хората, които срещна, местата, на които попадна. „Айтекс“, Училището, Института. Всичко това не е ли свързано?
Добре, но как точно? — извиках наум.
Почти бях убедена, че го чух да въздъхва, но може би просто си въобразявах.
Ще разбереш. Ще го измислиш. Преди да е станало твърде късно.
Много успокояващо — помислих ядосано. — Благодаря.
През ума ми мина нещо друго.
Глас? Къде изчезнаха Заличителите?
Както винаги, той не благоволи да отговори на подобен ясно зададен въпрос — не, това би било твърде лесно. Не може просто да дадеш парченцето сиренце на опитната мишка — трябва да я накараш да си го заслужи, нали?
Повдигнах рамене, обърнах се и тръгнах към останалите.
Мъртви са, Макс — каза Гласът. — Всички те бяха… отзовани.
Заковах се на място шокирана. Гласът винаги ми даваше само откъслечна информация, но поне — доколкото знаех — не ме беше лъгал (което не означаваше нищо). И все пак… мъртви?
Мъртви — повтори той. — Отзоваха ги. Клоновете на организацията по целия свят елиминират рекомбинантните си ДНК-експерименти. Вие сте сред малкото оцелели. И скоро ще дойде и вашият ред.
10
И зазвучава злокобна музика, нали? „Скоро ще дойде и вашият ред.“ Чудо голямо! Опитваха се да ни заловят от четири години, но досега не се бяха справили особено добре.
Върнах се при останалите.
— Добре ли си? — попита Зъба.
Кимнах, но си спомних, че му бях ядосана. Врътнах се и демонстративно седнах до Ръч от другата страна на каньона.
— Пак чух Гласа — рекох.
— Какво ти каза? — поинтересува се Ръч, след което отхапа от навитото на руло парче салам.
Ейнджъл и Тото се втренчиха в мен напрегнато, а Зъба спря да пише на клавиатурата.
— Според думите му напоследък няма Заличители, защото всички са мъртви — изтърсих без заобикалки.
Останалите ококориха очи като паници.
— Как така всички са мъртви? — озадачи се Ръч.
Поклатих глава.
— Не знам. Ако не се занася с мен, вероятно има предвид, че… всички Заличители са си полегнали на тихо под земята.
Замислих се за Ари, сина на Джеб, когото бяха заличителизирали, и в гърдите ми се надигна тъпа болка. Горкият Ари! Какъв скапан живот му се беше паднал, при това — съвсем кратък.
— И кой е виновен за смъртта им? — Въпросът на Зъба улучи точно в десетката, както обикновено.
— Гласът твърди, че… всички клонове на „Айтекс“, Института и Училището по света са започнали елиминация на своите рекомбинантни ДНК-експерименти. И че ние сме почти единствените оцелели.
Постепенно смисълът на казаното кристализира в съзнанието ми. През тялото ми премина ледена тръпка и аз обвих ръце около коленете си.
Умълчахме се за около минута, докато осмислим чутото.
Накрая Тото се обади:
— Да знаете, ако някой се поинтересува — не мога да говоря. Ясно ли е?
Завъртях очи.
— О, да, това определено ще ги заблуди!
— Какво ще правим? — попита Газопровода.
Имаше разтревожен вид. Дойде и седна по-близо до мен. Пресегнах се и разроших гребена коса, който беше доста пораснал.
Трябваше да им вдъхна кураж, за да имаме сили да съберем парчетата от пъзела. И да затрием няколко Бели престилки по пътя.
— Имаме мисия…
— Имаме нужда от дом — почти ме прекъсна Зъба.
— Моля? — рекох озадачено.
— Трябва да си намерим постоянен дом — повтори Зъба сериозно. — Няма да издържим още дълго на тази гонитба. Според мен по-добре да зарежем мисията. Нека взривят света! Да си потърсим скривалище, на което никой няма да ни намери и просто… да оживеем.
11
Втренчихме се в Зъба. Това беше най-дългото изречение, излизало от устата му някога.
— Не може да изоставим мисията… — започнах, но Ейнджъл ме прекъсна:
— Да! Нуждаем се от дом!
— Дом! — каза Газопровода с потреперващ глас.
— Истински дом, по-хубав от последния — съгласи се и Ръч въодушевено. — Без възрастни, без училище и училищни униформи.
— Дом с двор с много трева — добави и Тото. — Втръсна ми от тези прашни камънаци.
Нима само аз исках да разбера какво се случва, какво ни бяха причинили и защо? Бяха готови да зарежат всичко, въпреки преживяното в последните месеци, така ли? Въпреки отвличането на Ейнджъл, Ню Йорк, тунелите на метрото, плажа, живота ни с Ан Уокър, онова училище…
Хм. Добре де. Признавам, може би се бяха поуморили от вечните страх, болка и хаос, но все пак…
— Иги? — опитах се да прикрия умолителната нотка в гласа си.
— Да видим… — започна той и вдигна длани, сякаш бяха везни. — Хм-м. От едната страна имаме непрекъснатото отчаяно истерично бягство, ден след ден, без никаква представа какво ще ни се случи и дали ще доживеем до следващото утро…
Повдигнах вежди — проумях какво ще бъде продължението.
— От другата е домът: скрито, безопасно място с уютно легло всяка вечер и спокойствие, място, където не се налага през пет минути да се борим за живота си…
— Добре, добре — казах аз. — Няма нужда да натякваш.
Впиха погледи в мен с очакване.
Какво му ставаше на Зъба? Защо ми правеше напук по този начин? Доскоро връзката помежду ни беше изключително силна, чувствах го като най-добрия си приятел във вселената, човека, на когото винаги можех да разчитам. Сега го погледнах и ме обзе усещането, че изобщо не го познавам.
Неохотно повдигнах едното си рамо.
— Както искате. Дом да бъде. Щом това е желанието ви…
Еуфоричните им викове ме накараха да се почувствам още по-зле.