Тълпата се обърна, за да проследи дуела по знания между мен и Омега.
— Стените на замъка са високи петстотин и петдесет сантиметра, с дебелина двеста и десет сантиметра и дължина триста и тринайсет метра. Един кубичен метър камък и хоросан тежи петстотин килограма, тоест точно половин тон. Колко тона камък и хоросан има в стените?
Омега се втренчи в нищото и очевидно започна да пресмята.
— Шегуваш ли се? — казах аз. — За какво ми е нужно да знам това?
— Ами, ако трябва да направиш ремонт? — предположи Ръч.
— Не може ли просто да наема строителна фирма? — попитах.
— Изчислението е просто — попари ме Директора.
— Така ли? Ами, защо ти не го сметнеш?
Бузите й поруменяха, но не отстъпи.
— Предаваш ли се?
— Изобщо не се предавам — отговорих. — Просто смятам, че е пълна безсмислица. Не може ли вместо това да отключим някоя ключалка? Аз и Омега. Да видим кой ще се справи по-бързо.
— Две хиляди четиристотин деветдесет и шест цяло сто седемдесет и пет тона — каза Омега.
— Добре, умнико, да видим: летиш на пет хиляди и петстотин метра височина със скорост двеста двайсет и пет километра в час, да речем — казах аз. — Срещу теб духа югозападен вятър със скорост около седем възела. Колко време ще ти е нужно, за да стигнеш от Филаделфия до Билингс, Монтана?
Омега повдигна вежди и започна да изчислява.
— Да не искаш да кажеш, че ти можеш да го сметнеш? — попита Директора.
— Искам да кажа, че съм достатъчно умна да знам, че ще стигна, когато стигна! — едва не извиках в отговор. — Що за дебилни въпроси?! Нямат нищо общо със способността ни да оцеляваме.
— В новия свят ще имат много общо, Макс — отвърна Директора. — Може би в твоя свят нямат. Но с него е свършено.
118
Денят ми вървеше ужасно. Тези състезания бяха пълна загуба на време. Непрекъснато очаквах да ме прониже ослепителен токов удар. И падах пред някакво момче. При това боят до смърт тепърва предстоеше.
А Зъба така и не се появяваше.
Ясно ми беше, че му е необходимо време, за да стигне до тук. Логиката диктуваше, че ще се появи в близките шест часа. Но го нямаше в момента, а аз бях на крачка от пречупването.
Огледах Ръч и Ейнджъл. Ръч беше изключително напрегната, свила пръсти до бедрата си. Ейнджъл бе придобила плашещото съсредоточено изражение, с което се канеше да накара някой непознат да направи нещо. Внезапно си спомних, че доктор Мартинес беше истинската ми майка. Вероятно поради факта, че ме бяха лъгали толкова много пъти, ми беше трудно да го приема за истина. Поне имаше голяма вероятност тя да е истинската ми майка.
Исках да я видя. Заедно със сестра ми, Ела.
Трябваше да се махна от тук.
Една мутантка до Ейнджъл повдигна вежди и се огледа объркано. И премигна. Ейнджъл се втренчи в нея и се съсредоточи. Опа. Мутантката се наведе към мутанта до себе си и му прошепна нещо толкова тихо, че не можах да чуя.
Ейнджъл изглеждаше доволна. Стомахът ми се сви.
— Какво става, миличка? — прошепнах през стиснати зъби.
— След малко ще стане доста интересно — заяви тя доволно.
— Какво имаш предвид под интересно? — попитах предпазливо.
Ейнджъл се замисли, а после поясни:
— Ами, всички ще изперкат?
— Ъ-ъ… По добрия начин?
— По интересен начин — каза и огледа тълпата.
— Време е за решаващата битка — гръмна гласът на Директора от високоговорителите.
И в този миг настана пълен хаос. Най-точното описание би било, че сякаш всички едновременно се бяха напили с някаква влудяваща напитка и дадоха на късо. Мутантите неочаквано започнаха да се бият помежду си. Някои очевидно бяха преминали военно обучение, но повечето просто се бутаха, удряха си шамари и се деряха един друг.
— Спрете! — извика Директора в микрофона. — Спрете! Какво става?
— Искат да се махнат от тук — каза Ейнджъл, без да ги изпуска от поглед.
— Искаме да се махнем от тук! — закрещя тълпата.
— Писна им да се държите с тях като с безлични номера и експерименти — обясни Ейнджъл.
— Не сме номера! — чух гневни викове. — Не сме експерименти!
— Хм-м — казах аз и огледах околността в търсене на възможни маршрути за бягство.
— И се чувстват като пешки — продължаваше Ейнджъл.
— Не сме просто пешки! — викнаха мутантите.
— Те също са хора, нищо, че са били клонирани и създадени изкуствено — каза Ейнджъл, пристъпи до мен и ме хвана за ръка.
— И ние сме хора! — крещяха гласовете. — И ние сме хора!