— Добре-е-е — казах и на мига събрах около себе си Ръч, Ейнджъл, Ари и Тото. — Да се махаме от тук. Стигаме до стената и тръгваме покрай нея, докато не намерим откъде да излезем.
Те кимнаха. Запровирахме се в тълпата, като избягвахме размаханите юмруци и блъскащите се тела.
— Роботи! — извика Директора.
Роботите около нас до един застанаха мирно и вдигнаха оръжие.
— Овладейте тълпата!
119
Ами, да, явно не беше достатъчно зле, че всички се биеха. Затова защо да не включим и кръвожадните роботи? Тъкмо имаха и оръжие.
Продължихме да се блъскаме в тълпата, опитвайки се да стигнем до някоя от стените на замъка. Роболетите закрачиха между озверелите биещи се мутанти.
— Защо се бият помежду си? — попита Ръч, долепена плътно до рамото ми. — По-добре е да се обединят срещу роболетите.
Ейнджъл се сепна.
— Да!
Смръщи вежди съсредоточено и застина за около минута. Изведнъж навред около нас мутантите забавиха темпото на боя, огледаха се и се насочиха към роболетите.
Сграбчих Ейнджъл за ръката и отново заблъсках през тълпата, като се стараех да не се набивам на очи.
— Ти си едно много, много страшно дете, да знаеш — рекох.
Тя ми се усмихна.
Едва не се врязах точно в една гъста редица роботи. Вдигнах очи и съзрях суровите им заличителски лица със светещи червени роболетски очи.
— Трябва да спрете — избоботи един от тях.
— Не мисля.
Мигом се хвърлих срещу него и се опитах да го съборя. Този беше от предпоследния модел и успях да избия оръжието от ръцете му, но не и да преваря друг роболет, който ме фрасна в главата с приклада на своята карабина. Зад ухото ми избухна заря от болка и залитнах. След секунда по врата ми потече топла кръв.
Ятото се хвърли в атака. Ръч скочи високо във въздуха, разпери криле и увисна под електрическата мрежа, над мелето отдолу. Тото впи зъби в глезена на един роболет и те застъргаха по метала под тънкия слой кожа.
— В основата на гръбнака! — чух нечий глас зад себе си.
Обърнах се. Джеб крачеше към нас през тълпата, като избягваше юмруците и ритниците.
— Удряйте ги в основата на гръбнака — повтори той. — Там е слабото им място.
Нямаше причина, поради която да му вярвам, освен потока излияния, че е мой баща, дрън-дрън-дрън. Но и не губех нищо. Завъртях се, измъкнах се на роболета пред мен и скокнах към един друг в гръб. Прицелих се и забих със засилка и двата си крака странично точно в опашката му.
Хряс! Краката му се подкосиха и той се килна, неспособен да помръдне. След няколко секунди червената светлина в очите му угасна.
Я! Виж ти, колко интересно!
120
Изведнъж споменът оживя — отново бях на единайсет и отново се борех рамо до рамо с Джеб. Именно той ни беше научил да се бием толкова добре и да печелим на всяка цена. Както и никога да не играем по правилата, да не издаваме намеренията си, да използваме всички възможни средства, за да спечелим битката. Сега стоеше до мен в боя, точно като по време на тренировките в онези дни, а аз отново се почувствах онова малко дете, което си представяше, че това е неговият татко.
— Парирай! — извика Джеб и ме върна в действителността.
Инстинктивно вдигнах ръка точно навреме, за да парирам удара на един роболет.
— Ръч! Ейнджъл! Удряйте ги в основата на гръбнака! — извиках. — Направо се пречупват!
Постепенно започнахме да вземаме превес. Щом се озовяхме зад някой роболет, в осемдесет процента от случаите успявахме да го обезвредим. Точно от каквото се нуждаехме.
Някои от мутантите обаче явно не бяха получили последното съобщение на Ейнджъл и продължаваха да се бият помежду си, а и с нас.
Зад мен Ари с чудовищна сила буквално хвърляше по-дребните мутанти над главата си право в смъртоносното меле, което кипеше посред двора на замъка. Той видя, че удрям роболетите в гръбнака, и се завъртя, за да направи същото. Един робот обаче го уцели с мощен удар в челюстта и главата му се отметна рязко назад.
Ари изрева яростно, окопити се и се хвърли към нападателя си… но внезапно се отпусна вяло на колене с объркано изражение на лицето.
— Прикривайте ме! — извиках на Ръч, Ейнджъл и Тото, и се втурнах към него.
Преметнах ръката му през врата си и се опитах да му помогна да се изправи. Не можех да го вдигна.
— Макс? — каза той неразбиращо.
— Нещо боли ли те? Да не са те простреляли? Къде? — попитах аз.
Той сведе поглед към ризата и якето си. Нямаше нарастващи червени петна. Поклати глава.
— Просто…