Омега залитна, но се окопити и на мига понечи да забие тока на кубинката си в коляното ми. Избегнах го, завъртях се и врязах странично с всички сили крак високо горе в бедрото му. Свих ранената си ръка до тялото и наблегнах върху ритниците. Целех се високо, в главата му, като избягвах неговите удари с подскоци и извивки. Омега успяваше да парира почти всички мои атаки и следеше движенията ми спокойно със зорките си сребристи очи.
Не може да следи бързо движение с очи.
Какво означаваше това?
Реших да експериментирам. Вдигнах ранената си ръка и я размахах бързо пред лицето му, като че се опитвах да го ударя от няколко посоки. Действително очите му не можаха да я проследят и той застина на място, сякаш за да се съсредоточи.
Мигновено го фраснах с другия си юмрук — стоварих цялата си мощ в носа му.
Съвършеното му носле очевидно не беше четиристотин процента по-здраво от нормалното, защото се счупи. Той премигна и отстъпи объркано, след което от ноздрите му шурна кръв. Той я докосна разтревожен.
— Раните в главата винаги кървят много — казах аз.
И ръката ми запърха около него — нагоре, надолу, наляво, надясно… Той отново се опита да я проследи безуспешно, явно напълно безпомощен.
Подскочих и го изритах и с двата крака във врата. Той се свлече на колене и се закашля. Пак замахах с ръка. Беше като да хипнотизираш котка. После стиснах ръце една в друга, преодолявайки болката от счупената кост, и го халосах мощно. Той се строполи по лице в прахоляка. Разбира се, от удара счупената ми ръка ме заболя толкова силно, че едва не изпищях и не се свлякох до него в безсъзнание.
Обаче бях желязна. Бях на ръба, но не се пречупих.
Погледнах го — суперменчето, върховното постижение на „Айтекс“. Бях го надвила, тъй като не можеше да следи добре бързо движение с очите си. Бях победила, защото Джеб ми беше казал как. Извърнах се. Директора ме гледаше с чистата сковаваща омраза на човек, победен от нещо, което е смятал за по-низше от себе си.
Е, това е положението.
Омега беше в безсъзнание, но не беше мъртъв. Битката трябваше да бъде до край. Ако той беше повалил мен на земята, щеше да ме убие, бедният глупак. Не знаеше нищо друго. Аз обаче знаех. Можех да го ритна странично в основата на врата и да счупя гръбнака му. Вместо това се отдалечих и се насочих към тялото на брат си.
Кой е по-добрият сега, идиотка такава? — помислих за Директора.
123
Електрическата мрежа над стените на замъка спираше движението навън, но не и навътре. Интересно. Внезапно, както се провирах между хората, раздавайки по някой юмрук или ритник тук и там в опит да стигна до Ари, един голям камък прелетя над стената, тупна една мутантка по главата и тя мигновено падна по задник на земята.
Вдигнах очи. Към нас летеше истинска огнена стрела като по филмите. Тя мина безпроблемно през мрежата, заби се в гърба на един роболет и той лумна на мига. Имаше ли избор?
Когато човек избухне в пламъци, започва да пищи и да тича наоколо, или се сеща да спре, да легне на земята и да започне да се търкаля. Когато се запали роболет, той застива на място с оглупял вид подобно на висока горяща статуя. Естествено, когато пламъците наистина се разгорят, свръзките и зъбните му колела отказват и той се обездвижва. Полезна информация, която запомних за в бъдеще.
Отгоре се засипаха още камъни.
Налагаше се Ари да почака. Трябваше да се погрижа за живите.
— Ейнджъл! — извиках. — Ръч! Тото! Долепете се до стената!
От известно време бях изгубила Тото от поглед и сега с облекчение го видях да тича към мен между биещите се. Куцукаше, вдигнал едната си лапа във въздуха, но скочи в ръцете ми и ме близна по лицето.
— Уф! Кръв — каза и прибра език.
Уф, лиги — помислих си аз.
— Кой хвърля тези камъни? — попита Ръч, след като се прикрихме до стената.
— Не знам — казах, но Ейнджъл ме прекъсна:
— Деца.
— Какви деца? — попитах.
Камъните продължаваха да се сипят, заедно с няколко запалени стрели.
— Струва ми се, че отвън има деца — каза Ейнджъл. — Усещам ги като деца.
Поредният камък се заби в коляното на един роболет. Онзи се сви и двама мутанти се нахвърлиха отгоре му — удряха го и скубеха козината му.
— Деца? По-скоро диваци.
— Деца — настоя Ейнджъл.
— Спасете ятото! Избийте роболетите! Унищожете „Айтекс“!
Повдигнах вежди. Глъчката отвън беше добила ясна форма. Постепенно шумът в двора утихна, а ревът отвън се засили. Потокът от камъни се лееше безспирно — някои бяха колкото пъпеш, — а покрай стените свистяха огнени стрели.