— Спасете ятото! Избийте роболетите! Унищожете „Айтекс“!
Погледнах Ръч и Ейнджъл.
— Тези да не би да следят нечий блог?
— Прогонете ги! — прогърмя гласът на Директора от високоговорителите.
Ядосаното й лице грейна от триметровите екрани по стените на двора. Няколко бяха счупени и по всички имаше прашни кървави петна. А вероятно бяха скъпи.
— Прогонете ги! — извика Директора отново. — Това са паразити! Дошли са да ви унищожат! Прогонете ги!
Както винаги, роболетите се подчиниха на заповедта й, без да се замислят. Бяха останали около шейсет. Като един те разпериха криле и се издигнаха във въздуха.
— Ух! — пророни Ръч опулено.
Точно така: ух! Не бяха изключили електрическата мрежа. Шейсет роболета се издигнаха стремително нагоре, шейсет роболета изгоряха в мига, щом я докоснаха. И паднаха като един обратно на земята.
— Това май не го беше премислила добре — отбеляза Тото.
Кимнах.
Бам! Бам! Бам!
Отвън долетя воят на някакъв двигател, след което по високия портал се посипаха оглушителни удари. Хората отвън се опитваха да влязат с някаква кола. Искаха да разбият вратите.
124
Уестфийлд, Англия
Директорът на местното Училище погледна над очилата си.
— Холоуей! Какъв е този шум навън?
Секретарят му се приближи до прозореца и по лицето му пробяга тревога.
— Прилича на нещо като демонстрация, сър — каза той.
— Демонстрация? Какво искаш да кажеш, по дяволите?
Директорът се приближи до прозореца, погледна навън и зяпна смаяно. Пред вратите на Училището протестираха стотици, ако не и хиляди хора. Бяха… Изглеждаха почти деца. Това беше невъзможно!
— Демонстрация против ядреното оръжие? — попита той Холоуей. — Носят ли плакати? Дали да не извикаме охраната?
Холоуей се заслуша през прозореца. Ревът отвън се раздели на думи.
— Спасете ятото! Унищожете „Айтекс“! Спасете света! Унищожете „Айтекс“!
Двамата мъже се спогледаха.
— Откъде изобщо знаят, че сме подразделение на „Айтекс“? — удиви се директорът.
Тряс!
Камък с размерите на бейзболна топка влетя през прозореца и ги засипа с парчета стъкло.
Виковете се чуха по-ясно:
— Оставете ни на мира! Ходете си в затвора! „Айтекс“ са злодеи! Ние, децата, ще ви спрем!
Регионалният директор изгледа Холоуей. Секретарят беше изподраскан от счупените стъкла.
— Извикай охраната!
Мартинслийн, Холандия
Еда Енгелс вдигна глава от лабораторната маса и се заслуша. От прозореца долитаха странни звуци. Тя реши да провери какво става и едва не беше улучена от тежка стъклена бутилка със запален парцал, затъкнат в гърлото. Какво? Коктейл „Молотов“?
Ба-ам! Бутилката избухна и Еда едва смогна да се прикрие зад масата. Какво ставаше? Съдейки по звуците, стотици, може би и повече хора бяха обградили лабораторията й. Какво викаха?
— Съсипахте водата и въздуха ни! Проклети гадове, не ви ли пука? Зъба е прав: часът е ударил и е време децата да си върнат своя дом!
Кой е Зъба? — зачуди се Еда. И по-важното, как щеше да се измъкне от тук? Пожарът се разрастваше.
Уоутънс, Австралия
— От какво е онзи облак прах?
Главният технически директор на австралийския клон на „Дилейни-Минкър“ надникна през прозореца. Пустинята се простираше на километри наоколо докъдето стигаше погледът. На хоризонта се виждаше нисък прашен фронт, който се носеше към тях.
— Сам, подай ми бинокъла, ако обичаш — помоли тя асистента си.
Той й го подаде.
— Днес да не е… ден за училищни посещения? — попита директорката. — Очакваме ли някое училище?
Сам я измери с поглед.
— Не организираме училищни посещения. Намираме се в свръхсекретен комплекс. Защо?
— Ами… Приличат на… деца! На скутери, очевидно. Има и няколко от онези колички с четирите гуми.
— АТВ-та? — предположи Сам и погледна през бинокъла.
Редицата малки возила се беше проточила поне на километър и половина. Наистина приличаха на деца. Това някакъв екоклуб ли беше? Той присви очи и нагласи фокуса. Носеха плакати. Горе-долу разчете единия…
„ДИЛЕЙНИ-МИНКЪР“ = МРЪСНИ ЗАМЪРСИТЕЛИ
И друг:
ПЛАНЕТАТА Е НАША! ЧУПКАТА!
— Мисля, че е добре да блокираме достъпа — рече Сам.