— Къде, по дяволите, беше! — настоях аз. — Мислех, че си на път към нас.
— Малко усложнение с роболетите — отговори той. Гласът му звучеше смешно през колонките. — Знаеш ли, че не могат да плуват? Потъват като камъни. Водата определено не им е по вкуса.
При вида на сериозното му лице и очите, които познавах по-добре и от моите, в тялото ми се разля облекчение. Засмях се и се почувствах цяла и завършена. Осъзнах, че ятото нямаше да се раздели повече, независимо от всичко.
— Недейте да идвате — казах. — Ние ще дойдем при вас.
— Няма проблем — каза той и сърцето ми се разтопи.
— Да ми донесете нещо от Франция! — изписка Гази иззад него.
— Добре — обещах аз.
— И на мен! — обади се и Иги. — Например някоя французойка!
Изпуфтях. Може ли пак да използвам „сексистка свиня“?
Но си беше моята сексистка свиня и съвсем скоро щях да видя него и останалите. Нямах търпение.
Епилог
Ние сме победителите — поне за момента
129
Когато най-сетне ги видях на един остров край брега на Северна Каролина, едва не онемях. Четиримата с Ръч, Тото и Ейнджъл се приземихме на плажа и пясъкът заскърца под подметките ни.
Плажът беше обрамчен с ивица чворести дъбове. Погледнах през тях, а после погледнах и часовника си.
— Закъсняхте.
Зъба излезе от сенките и отхапа от ябълката в ръката си. Както обикновено беше облечен в черно, а лицето му изглеждаше като бухнал пай със сливи. Когато се насочи към мен обаче, очите му заблестяха. В следващия миг се спуснах към него по пясъка, разперила криле зад гърба си.
Блъснахме неловко тела едно в друго. За миг той замръзна на място, след което ръцете му ме поеха и той също ме прегърна. Стисках го в обятията си и се опитвах да преглътна буцата в гърлото си. Облегнах глава на рамото му и стиснах очи.
— Никога повече не ме изоставяй! — рекох с изтъняло гласче.
— Няма — обеща той през косата ми с почти нетипичен за себе си глас. — Няма. Никога.
И изведнъж, ей така, голямото парче лед, което се беше загнездило в гърдите ми в мига, в който се бяхме разделили… ами, просто изчезна. Усетих как се отпускам за първи път от незнайно дълго време. Духаше хладен вятър, но слънцето грееше ярко, а и ятото ми отново беше заедно. Зъба и аз бяхме заедно.
— Ако обичаш… Аз също съм тук. — Жалният глас ме накара да пусна Зъба.
Избърсах очи с ръкава си, обърнах се и прегърнах здраво Иги, а после и Гази. Запрегръщахме се всички, като се уверявахме един друг, че никога вече няма да се разделяме. След което заразказвахме преживелиците си, похапвайки поничките и ябълките, които момчетата предвидливо бяха осигурили.
— Е, сега какво? — попита Гази.
Опитах да пригладя чорлавата му прическа, въздъхнах звучно и огледах ятото.
— Трябва да ида до Аризона.
130
Джеб вече беше там. В дома на доктор Мартинес. Донякъде го очаквах.
С ятото се приземихме в гората близо до къщата и след като огледахме предпазливо околността, пристъпихме в двора. На мига техният басет Магнолия изскочи изпод верандата и се разлая. Дотича по-близо, зърна Тото и се разлая още по-ожесточено.
— О, моля ти се — изсумтя Тото.
Входната врата се отвори. Ела изскочи отвътре с грейнало лице. В следващия момент осъзна, че не съм сама, закова се на място и огледа останалите.
— О, Боже! — прошепна. — Всички вие…
На лицето й се разля гигантска усмивка, тя се затича към мен и ме прегърна със слабите си жилести ръце.
— Ние сме сестри! — извика. — Бях си го пожелала! И сега е вярно!
Отдръпна се назад и двете се усмихнахме. Разбира се, чувствах много повече Ръч като сестра, но мисълта, че двете с Ела имахме една човешка кръв означаваше много. Някак ме караше да се чувствам по-стабилна. Може да звучи глупаво, но това е положението.
— Макс…
Доктор Мартинес излезе на верандата и вдигна ръка пред устата си. Джеб излезе след нея с посърнало, тъжно изражение. Все пак явно се радваше да ни види. Спомних си вида му, когато Ари бе издъхнал. Чувствата, които изпитвах към него, бяха толкова объркани, че направо ме заболя главата.
— Привет — изтърсих нескопосано.
За съжаление, това, че бях открила истинските си родители, не беше подобрило особено уменията ми да общувам. Така де.