Доктор Мартинес — чувствах се неловко да я наричам другояче — слезе по стълбите и се втурна към мен. Застинах на място, а тя ме прегърна с топлотата и нежността на майка. Сякаш някой ме зави с най-хубавото и най-меко одеяло на целия свят.
— О, Макс! — прошепна тя и ме погали по рошавата глава. — Не можах да повярвам, когато те видях първия път. Не бях сигурна. Но се оказа ти! Ти и никой друг!
Кимнах, сконфузена от сълзите, които рукнаха по бузите й.
— Аха.
На мига се наругах наум, че си бях глътнала езика и се държах като пън. Това беше майка ми! Човекът, за когото бях мечтала цял живот! Не само това, а и беше най-добрата майка в целия свят, единствената, която бих избрала! А аз стърчах посред поляната като плашило.
Прокашлях се и впих очи в обувките си.
— Радвам се, че си ти — успях да изломотя.
След което — пълен кошмар! — се разридах в пуловера й.
След четвъртата курабийка с шоколад започнах да й казвам „мамо“. Всички — цялото ято, плюс Ела, мама и Джеб, се отдадохме на почивка. Поглезихме се с горещ душ, а мама успя да намери дрехи за всички ни. Останалите мигновено я обикнаха и ми хвърляха погледи, изпълнени с благородна завист. Бях толкова горда с нея.
Беше странно, че тя вярва на Джеб. Той се отнасяше към нас нормално, както докато живеехме заедно. Ние обаче се държахме на разстояние, дори и когато се опитваше да ни спечели. Може би един ден щяхме да преглътнем всичко, което се беше случило. Той направи всичко възможно да ни обясни постъпките си. Част от тях се дължали на факта, че според него това бил най-удачният начин да ме обучи как да спася света. Друга част били планирани да изглеждат далеч по-лошо, отколкото са в действителност. А и той се стараел да ми помогне да избягам при всеки удобен случай. Отчасти били неща, на които бил принуден — трябвало да сътрудничи на Директора, за да узнава какво предстои и да е в състояние да ми помогне.
На мен не ми пукаше особено. Дълбоко в себе си се радвах, че научих всичко това, но нямаше да му простя лесно.
— Хайде, всички — обяви мама и излезе от тясната кухня. — Храната е готова!
Наблъскахме се около малката маса в трапезарията. Беше приготвила истинска мексиканска храна сама. Не като поръчка за вкъщи. Беше невероятна, а и беше сготвила предостатъчно, тъй като знаеше от колко много калории се нуждаехме.
— Братче, това ухае фантастично! — изсумтя Иги.
Ела го загледа как се храни, без да разсипва нито капка.
— Удивително е колко добре се справяш — каза му тя.
Иги се обърна учудено.
— Доста съм се упражнявал.
— И все пак мисля, че е удивително — каза Ела, а Иги се изчерви.
Гази и Ейнджъл бяха седнали един до друг от другата страна на масата. Отдавна не ги бях виждала толкова спокойни и щастливи.
— О, Макс, събрах малко остатъци в една купа за кучето ви — каза мама. — Оставих я на пода до задната врата.
Цялото ято замръзна.
Опа — помислих си аз.
Тото се изпъчи пред мен с обвиняващ блясък в очите.
— Купа на пода! — изфуча той. — Защо направо не ме вържете за някой кол на двора, за да ми подхвърляте кокали?
Мама се вторачи в него. Очите на Ела още малко щяха да изскочат.
— Ъ-ъ, ами, те не очакват… — започнах.
— Не, не, няма проблем! — тросна се Тото. — И не забравяйте да ми постелете някой стар пешкир на пода вместо легло! Ето, нека упражня лая си! Бау! Или май беше „уав-уав“? Така и не мога да запомня.
Погледнах мама.
— Ъ-ъ, дали има проблем да сложим чиния и за Тото? — Посочих малко празно място до себе си. — Той… ъ-ъ… обича да се храни на масата.
— Ами, да, не съм пълен варварин! — вметна той.
— Разбира се — каза мама невъзмутимо. — Извинявай, Тото.
Погледнах Зъба. Той завъртя очи и си сипа допълнително. Останалите отново се разприказваха. Беше като картина на Норман Рокуел30 — всички, седнали заедно на масата за обяд. Така де, може би ако Норман Рокуел беше рисувал мутанти и говорещи кучета. Но ме разбирате.
131
— Та ти току-що пристигна! — каза мама и очите й отново се насълзиха.
— Така е — отвърнах аз, — но ще се върнем. Обещавам.
— Трябва ли да си тръгвате? — изстена Ела.
— Имам… отговорности — рекох. — Продължаваме със спасяването на света.
Разменихме безброй прегръдки с мама и с Ела. Тото препика храста салвия и хвърли мрачен поглед на Магнолия.
Озовах се лице в лице с Джеб. Знаех, че иска да ме прегърне. Знаех също, че не беше лесно някой да заслужи прегръдката ми.
30
Норман Рокуел (англ. Norman Rockwell) — американски художник и илюстратор от XX век, популярен заради своите картини, изобразяващи американското всекидневие. — Бел. прев.