След два дена, както знаеш, се помина ненадейно баба Смарайди. Уредили я старата, нагласили я, както му прилича, опели я в черква, донесли я на гробищата и дошло време да я спущат. Нали е дебела като брата си Кирча, на Писан Кольо му се разтреперали мартинките от страх. Оттук да я поеме, оттам да я подхване, и ковчегът се килнал на една страна, извила глава покойната и кажи, че целунала Коля по темето.
Как я подредил после Писан Кольо, как събрал цветята и свещите, как я наместил — питай го да ти каже; ама щом излязъл, вдръгнала го една треска — не ти е работа! Осем шишенца със сливовица изпил тогава, ама не помогнало. Легна, че и досега. Пък работата пуста е такава, че без човек не може! Кой болен, да речем, ще чака да оздравее Кольо, че тогава да умре! Ами сега? Попитали този, поканили онзи — няма, та няма! Всекиму работа не е то! Въртяха, сукаха общинарите, най-подир работата допря пак до Дойна Муканя. Ходил помощник-кметът у тях, поп Дочо го молил, убеждавали го, прошка му искали и той приел най-после. Приел човекът, повече заради прасетата си, значи, че бяха отънели като хрътки, отколкото за друго; ама щом прие, и работата тръгна легално.
Е, шарланът из кандилата по гробовете почна да се губи пак и мекиците на Сима Куция станаха по-мазни; ама инак — и живите са доволни, и умрелите, дето има една дума, засмени отиват към гробищата.