Този път обаче той добродушно се съгласи да направи компромис. Нека се върнат да си довършат вечерята, но първо са длъжни заедно с него да обявят Шадрах, Мешах и Абед-него за ангели-пазители на нашия спътник Алек. Всъщност всички около масата трябвало да се присъединят.
И тъй произнесохме ново трикратно „Скол!“, а онзи датски антифриз отскачаше на ледени висулки от сливиците ни.
Преброихте ли ги дотук? Мисля, че станаха седем чаши. Можете да не броите повече, защото и аз им загубих сметката от този миг нататък. Май пак ме спохождаше онази безчувственост, в която изпаднах насред огнения трап.
А сервитьорът вече сипваше шампанско в чашите по знак на Хансен. Време беше пак да вдигна тост и аз върнах жеста на тримата губещи, после вдигнахме наздравица за капитана, накрая и за чудесния кораб „Конге Кнут“.
Той отвърна с похвални слова за Съединените щати, всички станаха и пиха на крака с него, затова ми се стори задължително да отвърна с тост за датската кралица, което на свой ред отново предизвика наздравица в моя чест. Тогава Хансен пожела да произнеса реч.
— Кажете ни как се чувства човек в геената огнена!
Опитах се да откажа, но отвсякъде се разнесоха викове: „Искаме реч!“
Изправих се малко трудно и се помъчих да си припомня речта от онази благотворителна вечеря, където събирахме средства за мисиите ни в други страни. Паметта ми беше като бял лист.
Затова казах:
— Ами, да му се не види, не е нищо особено. Само трябва да чувате гласа на земята, да държите здраво юздите и да не сваляте поглед от звездите — и вие също ще го направите. Благодаря ви, благодаря на всички и ви каня да ми дойдете на гости.
Настана одобрителна шумотевица, пак се чуваше „Скол!“, макар и вече да не помня защо. Дамата вляво от капитана стана и ме целуна, и след броени мигове всички жени от масата се скупчиха около мене да направят същото. Изглежда и останалите дами в салона се вдъхновиха, нареди се истинска опашка. Тъй и тъй бяха дошли, та и Хансен получи своята порция.
Докато траеше това шествие, някой взе моята чиния с пържолата, за която вече си точех зъбите. Не ми липсваше прекалено, защото нескончаемото мляскане по лицето ми вече ме зашеметяваше, а и не можех да се опомня от смущение, каквото изпитах пред жените от селото.
Всъщност започна се още с първите ми стъпки в трапезарията. Нека да се изразя малко по-заобиколно — и спътничките ми имаха пълно право да заемат местата си в онези снимки на „Нешънъл Джиогрефик“.
Ето. Това беше положението. Вярно, не бяха съвсем голи, но в одеждите си изглеждаха още по-съблечени от дружелюбните туземки. Нямам намерение да описвам техните „официални вечерни тоалети“, защото не съм уверен дали това ми е по силите… нито пък съм сигурен дали е редно. Но никоя от онези дрехи не покриваше дори една пета от обичайното за официалните светски сборища в света, където бях израснал. Тоест, над кръста. Но и фустите, наглед прилично дълги (някои дори до пода), бяха сцепени и разрязани по твърде стряскащ начин.
Наметките върху роклите на немалко дами уж прикриваха всичко, само че по прозрачност можеха да се мерят с най-фин кристал. Или почти.
А сред по-младите — направо момиченца — някои напълно заслужаваха да се снимат за „Нешънъл Джиогрефик“. И все пак не ми се сториха толкова безсрамни като по-зрелите особи.
Забелязах това зрелище още с влизането си, но се постарах да не зяпам, а после капитанът и останалите изцяло заеха вниманието ми и изобщо нямах време да хвърлям по едно око към това невероятно разголване. Настъпи обаче трудният момент — когато една жена мята ръце около врата ти и настоява да те разцелува. Не можеш да не видиш, че платът по нея не стига да я опази от почти сигурна пневмония или други гръдни болести.
Наложих си пълно самообладание въпреки все по-силното замайване и вцепенение.
А още повече от голата кожа ме стряскаха несдържаните слова. Такъв език не бях чувал на публично място през живота си, а рядко ми се случваше да съм свидетел на такава разпуснатост и в чисто мъжки компании. Забележете, не казвам „компания на джентълмени“ — в познатия ми свят достойните господа не говорят така дори и ако дамите отсъстват.
В момчешките ми години най-поразяващата случка беше, когато пресичах градския площад и зърнах тълпата, скупчила се около мястото за наказания до съда. Отидох да науча кой си е понесъл заслуженото и за какво… а видях на позорния стълб командира на моя скаутски отряд. Едва не припаднах!