— А защо не? Неотдавна долетях, че и обиколих отвън.
— Така си мислиш ти! Всичко това е направил водачът на вашата кохорта. Създание, искам да ти дам един съвет, който ще те опази от неприятности. Когато си получиш крилете — ако някога ги получиш — не се и опитвай да летиш над Светия град. Толкова бързо ще те смъкнат, че свят ще ти се завие. И ще ти вземат крилете.
— Но защо?
— Защото нямаш право. Вие, новаците, едва-що сте си показали носа тук и вече си мислите, че всичко е ваше. Ако можехте да припарите до Престола, сигурно щяхте да издълбаете по него имената си с ножче. Ще ми се да ти налея малко ум в главата. В рая има едно важно правило — РДП. Знаеш ли какво означава това съкращение?
— Не — уверих го, макар и да не беше съвсем вярно.
— Тогава слушай и се поучи. Забрави Десетте заповеди. Тук важат само две-три от тях и не би могъл да ги нарушиш, колкото и да се напъваш. Златното правило гласи: „Рангът дава привилегиите“. През цялата тази епоха ти си новобранец във Войнството Господне, значи имаш възможно най-ниския чин. Съответно и най-малко привилегии. Всъщност сещам се само за една — че изобщо си тук. В безкрайната си мъдрост Господ е преценил, че си заслужил мястото си в рая. Толкова! Дръж се прилично и можеш да останеш. Сега да разчоплим правилата за движение. Само ангелите летят над Светия град. Никой друг. Включително и ти, дори да получиш криле. Натъртвам ти го пак, защото учудващо голям е броят на създанията, които си въобразяват, че с идването си тук автоматично се превръщат в ангели. Нито е вярно, нито е възможно. Създанията никога не стават ангели. Понякога са светци. Рядко! Не и ангели.
Този път преброих от десет до едно, и то на иврит.
— Ако нямате нищо против да ви напомня, бих искал да стигна до бюрото за информация. Щом ми е забранено да летя, как да се добера до него?
— Че защо не попита веднага? С обществения транспорт.
Малко по-късно вече седях в колесницата на „Транзитни линии Свети град“. Тя шумно се носеше към далечния Престол. Беше открита, с формата на ладия и в нея се влизаше отзад. Нямаше нито разбираем за мен движещ механизъм, нито шофьор или кочияш. Имаше все пак обозначени спирки и така успях да се кача. Още не бях научил как бих могъл да я спра по желание.
Доколкото разбрах, всеки в рая използваше тези колесници (освен големите клечки, на които по ранг им се полагаха индивидуални возила). Дори ангелите. Повечето пътници обаче бяха хора с обикновени одежди и нимбове от най-простия вид. Имаше и неколцина с дрехи от различни исторически периоди, с далеч по-големи и украсени нимбове. Забелязах, че ангелите се държаха с такива създания значително по-вежливо. Но не седяха при тях. Разполагаха се отпред, привилегированите човеци бяха в средната част, останалите (между тях и аз) бяхме отзад.
Попитах една от спътничките си за колко време се стига до Престола.
— Не знам — отвърна тя. — Не ходя чак дотам.
Тази душа изглеждаше като дама на средна възраст и се държеше дружелюбно. Реших да подхвана разговор.
— Говорът ви май е канзаски?
— Не бих казала — засмя се тя. — Родена съм във Фландрия.
— Нима? Много добре говорите английски.
Жената поклати глава.
— Никога не съм учила този език.
— Но…
— Знам, знам. Явно сте от новодошлите. Раят е незасегнат от проклятието вавилонско. Тук никога не е имало смешение на езиците… което е доста удобно за мен, защото не ме бива по чуждата реч. Преди да се спомина, често се затруднявах. Не и тук. — Тя се взря любопитно в мен. — Може ли да ви попитам къде и кога умряхте?
— Не съм умирал. Възнесох се жив на небето.
Очите й се разшириха изведнъж.
— О, колко вълнуващо! Сигурно сте много свят човек.
— Не ми се вярва. Защо си го помислихте?
— Възнесението ще настъпи… о, вече е настъпило, нали?… внезапно. Така са ме учили.
— Права сте.
— Значи без никакво предупреждение, без изповед, без напътстващ ви свещеник… вие сте бил готов! Чист като Светата майка. И сте попаднал направо в рая. Непременно сте свят човек. Точно това си казах, като ви видях дрехите. Светците, особено мъчениците, често се обличат както през земния си живот. Видях и че не носите нимба си на светец. Това ви е право. — Тя като че се смути. — Ще ме благословите ли? Или си позволявам твърде много?
— Сестро, аз не съм светец.
— Нима ще ми откажете благословията си?
(Мили Исусе, как пък точно това ми дойде до главата?)
— След като вече чухте, че според собственото ми убеждение аз не съм светец, още ли желаете да ви благословя?
— Стига да пожелаете… свети отче.
— Ваша воля. Моля ви, склонете леко глава.
Вместо това тя направо коленичи. Положих длан на главата й.