Също като Кейти Фарнсуърт, Хейзъл лекува душевните болки със самото си присъствие. И е много практична, по което си прилича с моята любима. Сама предложи да изпере мръсните ми дрехи и ми даде временно резервните одежди на Стийв. Погрижи се да имам огледало и калъп сапун. Най-сетне се преборих с тази петдневна (или седемгодишна?) брада. Последното ми ножче за бръснене приличаше повече на трион, но след половин час старателно точене в стъклена чаша — научих тази хитрина още в юношеството си — още вършеше работа.
Но ето че пак имах нужда от грижливо бръснене, макар че за последен път опитах да направя това само преди два-три часа. Не знам колко продължаваше моето дирене, но се бях бръснал четири пъти — със студена вода, два пъти без сапун, а веднъж дори слепешком, защото нямах огледало. Вярно, бяха прокарали водопровод и канализация заради нас, телесните създания, но далеч от всякакви американски стандарти. Нищо чудно, ангелите нямат нужда от тези благини на цивилизацията, а и преобладаващото мнозинство от новодошлите не бяха ги ползвали през земния си живот.
Хората от дружеството бяха наистина добронамерени, както очаквах след уверенията на Хейзъл (и не мисля, че разкошният ми нимб имаше нещо общо с това). Каквото и да опитваха обаче, не изровиха дори следа от Маргрете, макар търпеливо да пускаха все нови съчетания в компютрите си.
Благодарих им, благослових ги и се отправих към главната порта — две хиляди километра през рая. Спрях само веднъж, до площада на Престола, за да опитам един от наистина небесните бургери на Люк и да пийна чаша от най-доброто кафе в Новия Йерусалим. Имах нужда и от насърчителните думи на Хейзъл. Колкото и да ми беше натежала душата, продължих нататък много по-бодър.
Райското бюро на персонала заема два невероятно грамадни палата вдясно от портата. Първият — по-малкият — е за архивите на допуснатите по времето преди Христа. Във втория се занимават с всички останали, на втория етаж е и канцеларията на Петър. Влязох направо там.
На голямата двойна врата имаше табела: „СВЕТИ ПЕТЪР — влезте“. Така и направих. Не попаднах в самия кабинет, а в чакалня с размери, които биха задоволили и проектант на централна гара за голяма столица. Минах през въртящия се пропуск, от един улей се подаде листче и аз го откъснах. Отекна механичен глас:
— Благодаря ви. Моля, седнете и изчакайте реда си.
На листчето бе отпечатан номер 2013. Огледах чакалнята — беше претъпкана. Докато шарех с очи в търсене на свободен стол, аз предположих, че отново ще имам нужда от бръснене, преди да ми дойде редът.
Още не бях се настанил, когато една монахиня притича към мен и припряно ми се поклони, като опря едното си коляно в пода.
— Светецо, с какво мога да ви бъда полезна?
Не знаех достатъчно за разликите в одеждите на ордените от римо-католическата църква и дори не започнах да умувам към кой от тях принадлежи монахинята. Стори ми се, че облеклото й е типично — дълга, свободна черна роба, покриваща я до глезените и китките, бялото покривало, скрило дори ушите й, а най-отгоре — още едно парче черен плат, което й придаваше прилика със силуета на сфинкс. А каква грамадна молитвена броеница висеше на врата й… Сред всичко това — безметежно лице без определена възраст. Разбира се, имаше си и нимб.
Най-стъписан бях от самото й присъствие тук — първото нагледно доказателство, че и папските слуги могат да спасят душите си. В семинарията тази тема често подклаждаше ожесточени спорове до среднощ. Вярно, моята църква застъпваше официално гледището, че и те могат да намерят пътя към спасението, стига да преминат на нашите верски позиции и да се възродят в Христа. Реших по-късно да я разпитам кога и как е приела истинската вяра. Не се съмнявах, че ще чуя възвисяващ душата разказ.
— О, благодаря ви за вниманието, сестро! — отвърнах й. — Много мило. Наистина имам нужда от помощ и се надявам да я получа. Аз съм Александър Хергеншаймър и се опитвам да открия съпругата си. Нали тук трябва да се обърна с молбата си? От новодошлите съм и не всичко ми е ясно.
— Да, Свети Александре, дошъл сте където трябва. Искате да се срещнете със Свети Петър, нали?
— Ще се радвам да му изкажа уважението си, стига да не е прекалено зает.