— Свети отче, аз съм уверена, че и той желае да говори с вас. Нека уведомя старшата сестра. — Тя хвана висящото до броеницата разпятие и май му прошепна нещо. После вдигна поглед към мен. — Свети Александре, фамилията ви „ХЕРГЕНШАЙМЪР“ ли се пише?
— Точно така, сестро.
Тя пак си побъбри с разпятието, а на мен обясни:
— Сестра Мери Джеймс е секретарка на Свети Петър. Аз съм нейна помощничка, очи и уши. — Усмихна ми се. — Казвам се сестра Мари-Роз.
— Много ми е приятно да се запознаем. Разкажете ми нещо за себе си. От кой орден сте?
— Доминиканка съм, свети отче. Приживе бях административна директорка на болница във Франкфурт, Германия. Тук никой няма нужда от милосърдните ми грижи, затова се захванах с тази работа. Обичам да виждам повече хора. А сега бихте ли ме последвал?
Множеството ни правеше път, но не знам дали от уважение към монахинята или заради пищния ми нимб. Сестра Мари-Роз ме отведе до по-малка врата без никакви надписи и отвори, без да почука. Озовах се в кабинета на нейната началничка сестра Мери Джеймс. Оказа се висока жена — колкото мен — и много хубава. Дали пък не е по-правилно да я нарека „красива“? Изглеждаше по-млада от помощничката си… но знае ли човек поначало на колко години е една монахиня? Седеше зад отрупано с хартии бюро, а на масичка отстрани имаше старомодна пишеща машина „Ъндъруд“. Побърза да се изправи с лице към мен и направи същия чудноват поклон като сестра Мари-Роз.
— Добре дошъл, Свети Александре! За нас е чест да ни посетите. Свети Петър ще ви приеме скоро. Седнете, моля ви. Да ви предложа ли нещо освежително? Чаша вино? Или кока-кола?
— А, една кока-кола добре ще ми дойде! Не съм пил, откакто напуснах Земята.
— Ей сегичка. — Тя се засмя. — Ще ви издам една тайна. Кока-колата е единственият порок на Свети Петър. Затова винаги имаме, при това ледена.
Някъде от въздуха над бюрото й прозвуча силен, плътен баритон, точно както си представям гласа на добрия проповедник. Напомни ми за брат Барнаби „Библията“, благословен да е.
— Чух те. Нека си пие колата при мен. Вече се освободих.
— Шефе, ти пак ли подслушваше?
— Не ставай нахална, момиче. Донеси една кока-кола и за мен.
Свети Петър бе станал и вървеше към вратата с протегната за поздрав ръка, когато влязох. По църковна история ни учеха, че бил на около деветдесет години, когато умрял. Или когато го екзекутирали (дали пък не бил разпънат на кръст?) от римляните. (Занаятът на проповедника винаги е бил рискован, но в епохата на Петър трябва да е бил безопасен колкото и работата на сержант-командос по време на война.)
А мъжът пред мен изглеждаше силен и жизнен старец на шейсетина години — с впилия се в кожата загар на човек, прекарал живота си на открито. В гъстите му коса и брада едва личаха сивеещи косми. Мускулите му изпъкваха, раменете му бяха широки, а когато стиснах ръката му, усетих корави мазоли. Облеклото му се състоеше от сандали, кафяво расо от груба вълна, подобен на моя нимб и малка кръгла шапчица, прилепнала към темето.
От пръв поглед ми допадна.
Настани ме на удобно кресло до своя разкошен стол зад бюрото. А сестра Мери Джеймс вече оставяше подноса с двете познати бутилки кока-кола. Зачудих се кой ли е поел снабдяването с такива стоки в рая и как ли се уреждат деловите отношения тук.
— Благодаря — каза Свети Петър. — И не ме свързвай с никого.
— Дори с?…
— За Него правилата не важат. Нужно ли е да ти повтарям? Сега изчезвай. — Той се обърна към мен. — Александре, обикновено се старая да приветствам лично всеки новодошъл светец. Но някак съм те пропуснал.
— Дойдох с голямото гъмжило, Свети Петре. От Възнесението. И влязох през портата Ашер.
— Ясно как е станало. Претоварен ден беше и още не сме оправили цялата бъркотия. Но един светец би трябвало да влезе през главната порта… и то придружен от две дузини ангели и двамина тръбачи. Ще трябва да я поразнищя тази история.
— Честно казано — избълвах аз, — не ми се вярва да съм светец. Само че не мога да сваля този засукан нимб.
Той поклати глава.
— Светец си и още как! И не позволявай да те гризат съмненията. Никой светец не знае, че е такъв, трябва някой друг да му го каже. Един от парадоксите на вярата — който се мисли за светец, греши. Ами че аз като пристигнах и ми връчиха ключовете, просто не повярвах. Помислих, че Учителят си връща за две-три шегички, които му скроих навремето. Но не! Беше си съвсем сериозно. И тъй старият рибар, равинът Симон бар Йона се превърна завинаги в Свети Петър. Както и ти си Свети Александър, щеш не щеш. След време ще ти хареса. — Потупа дебелата папка, разтворена върху бюрото му. — Тъкмо четях твоето досие. Няма никакво съмнение в светостта ти. Припомних си и процеса по утвърждаването ти. Срещу тебе в ролята на адвокат на дявола беше Тома Аквински. После дойде при мен и си призна, че възразявал съвсем формално, защото бил абсолютно убеден, че си достоен. Я ми кажи нещо за първото си изпитание — онази огнена яма. Поколеба ли се вярата ти?