— Ей, ти какво правиш тук?
Беше ми приятелче през ученическите години, с когото споделяхме влечението към книгите на Верн, Уелс и Суифт — тоест към „словесните боклуци“, според една от хулите на брат Дрейпър.
Онзи се вгледа по-внимателно в мен.
— Да стана обратен бабуин, ако това не е смрадльото Хергеншаймър!
— Същият.
— Проклет да съм завинаги! Не си се променил кой знае колко. Род, опъни пак мрежата. Не хванахме когото трябва. Смрадльо, заради тебе можем да изпуснем добри парици. Чакаме Свети Александър.
— Кого?
— Александър, бе. Сигурно е някакъв надут праведен ирландец, дето решил да се пошматка из свърталището на порока. Само Господ знае що не е искал да дохвърчи с „Боинг“. Ама както стана, май изтървахме страхотен клиент заради тебе… Ще трябва да ни компенсираш.
— Какво ще кажеш да ти платя с онази петачка, дето ми я дължиш от не знам си колко години?
— Момче, да ти имам паметта! Само че ме отървава параграфът за изтекла давност.
— Хайде, покажи ми го в законите на ада! И без това не важи никаква давност. Всеки път ми се измъкваше, като опитвах да си прибера парите. Я да сметнем сега… Пет долара при наказателна лихва от шест процента на тримесечие, в продължение на… колко години станаха?
— Смрадльо, хайде да се препираме по-късно за това. Искам да не изтърва оня светец.
— Бърт…
— После, Смрадльо!
— Ти спомняш ли си малкото ми име? С което са ме нарекли моите родители?
— Че що да не го… Александър! Ох, само това не! Нали за малко да те изритат от оня затънтен библейски колеж, след като се издъни и в института! — Лицето му се сгърчи от праведно недоумение. — Не може животът да е чак такава гадост…
— Неизповедими са пътищата Господни. И така, Бърт, запознай се със Свети Александър. Желаеш ли да те благословя? Вместо такса за услугата.
— Тук приемаме само в брой. А и не вярвам, че това е възможно.
— Аз пък вярвам — намеси се вторият мъж, когото Бърт наричаше Род. — Ще се радвам на благословията ви, отче. Никога досега не съм срещал светец. Бърт, нищо повече не се мярка на екрана на системата за ранно предупреждение. Ти също знаеш, че беше предвидено само едно пристигане с балистична траектория по време на нашата смяна. Значи този е Свети Александър.
— Не може да бъде! Род, добре го знам аз тоя тип. Ако е светец, аз пък съм розов шебек…
В безоблачното небе проблясна мълния. Когато Бърт събра сили да стане от земята, дрехите му се оказаха с десетина номера по-големи. И не му бяха нужни, защото сега от глава до пети го покриваше розова козина.
Маймуната ме изгледа възмутено.
— Така ли се отнасяш със старите си приятели?
— Не е мое дело, Бърт. Поне нямах намерение да го правя. Но често съм обкръжен от чудеса.
— Голи оправдания… Ако бях болен от бяс, досега да съм те ухапал.
Двайсетина минути по-късно вече седяхме в сепаре на близкия бар, пийвахме бира и чакахме да дойде тавматург, прославил се като майстор на формите и образите. Разказвах как и защо попаднах в ада.
— Непременно трябва да я открия. Първо ще потърся в ямата. Ако е там, значи е особено спешно да я намеря.
— Изобщо не е там — увери ме Род.
— А? Дано можеш да ме увериш в това. Откъде знаеш?
— Никой никога не е бил в ямата. Всички истории за нея са тъпи измишльотини, за да си подвиват опашките разни селяндури. Вярно, доста от будалите се пльосват тук балистично, а някои падали дори в ямата, преди управителят да сложи тук дежурни по безопасността. Ние с Бърт сме от тях. Само че и да падне нечия душица в огъня, нищо й няма… освен дето ще се уплаши до побъркване. Естествено, доста й припарва, та изскача още по-бързичко. Но без никакви повреди. Едно изкъпване в пламъците може да те отърве от алергиите, нищо друго.
(Нямало никой в геената огнена! Никаква „вечност в адските пламъци“. Как ли би се стъписал брат Барнаби… и мнозина други, чийто успех в занаята зависеше точно от мъките в преизподнята. Но не бях дошъл тук да обсъждам въпроси на есхатологията с две погубени души. Исках да намеря Марга.)
— Спомена някакъв „управител“… Това да не е прякор на сатаната?
— А, не. Господин Ашмедай е начело на градската управа. Сатаната никога не върши черната работа. И за какво му е? Планетата си е негова.
— Планета ли?
— Според тебе да не е комета? Погледни през прозореца! Най-хубавичката планета в цялата галактика. И най-добре поддържаната. Няма змии, хлебарки, комари. Няма данъчни инспектори и тумори, няма проповедници. Отгоре на всичко и адвокатите са само двама!
— Както я описваш, трябва да е същински рай.
— Там не съм ходил. Нали ти току-що се изтърси от рая. Що не ни разправиш как е там?