Моето пиколо („Казвайте ми Пат“) шеташе навсякъде, дърпаше завеси, въртеше регулаторите на климатика, проверяваше дали кърпите са чисти. Накратко — вършеше всичко, с което момчетата в тази професия се опитват да изкопчат по-щедър бакшиш. Да, но щом управата плащаше престоя ми в хотела, трябваше ли хлапето да си получи бакшиша от нея? Налагаше се да питам самото пиколо. Минах през спалнята (истинско пътешествие!) и открих Пат в банята.
Събличаше се. Панталонът смъкнат до коленете, след миг щеше да го изрита настрани. А дупето — щръкнало към мен.
— Ей! — побързах да подвикна. — Не и не! Благодаря за любезността… но не си падам по момчетата.
— Затова пък аз си падам — отвърна Пат. — Защото не съм от тях.
Обърна се. И у мен не останаха никакви съмнения в правотата на думите й.
Стоях си така с увиснало чене, а тя спокойно смъкна останалите си дрехи и ги пъхна в коша за пране.
— Ама се радвам, че махнах това клоунско костюмче! — изрече тя засмяна. — Навлякох го, още когато казаха, че радарът те засякъл. Защо се забави, Свети Алек? Отби се за по една бира ли?
— Е… да. Бяха две-три.
— Така си и знаех. Значи Бърт Кинси е бил дежурен, нали? Ако ямата прелее някой ден и лавата потече из тази част на града, Бърт първо ще глътне една бира, пък после ще си плюе на петите. Но ти защо си толкова притеснен? Да не изтърсих нещо излишно?
— Ъ-ъ, госпожице, много сте хубава, но… не съм искал и момиче.
Тя застана пред мен, отметна леко глава и ме погали по бузата.
— Свети Алек — промълви тихичко, — изобщо не се опитвам да те съблазня. О, на твое разположение съм, това е ясно. Момиче за забавления, а ако трябва — няколко, влизат в сметката за луксозните апартаменти. Но умея да върша още много неща. — Тя сграбчи огромна кърпа, уви я около кръста си, присви очи и каза с подчертан акцент: — Моря, вие мен позворите обрекчи ваш гръб? — От усмивката на бузите й заиграха трапчинки, Пат захвърли кърпата. — Освен това съм първокласна барманка. Да ти поднеса ли едно датско зомби?
— Кой ти каза, че харесвам датското зомби?
Тя вече се бе обърнала да отвори някакъв гардероб.
— Не познавам светец, който да не си пада по тях — подхвърли през рамо. — Това харесва ли ти?
Разгърна халат пред мен. Стори ми се, че е изтъкан от светлосиня мъгла.
— Чудесен е. Колко светци познаваш?
— Един. Тебе. Не, двама са, но другият изобщо не пие датско зомби. Майтап да става… Извинявай, ако те обидих.
— Не си. Може би ми подсказа нещо ценно. Да не си научила навиците ми от една датчанка? Руса, горе-долу с твоето телосложение. Наричат я Маргрете или Марга. Понякога и Марги.
— Не. В разпечатката за тебе имаше малко клюки. Връчиха ми я, като получих задачата да се грижа за тебе. А тази Марги… приятелка ли ти е?
— Несравнимо повече от приятелка. Тя е причината да съм в ада. Или трябва да кажа — на планетата Ад?
— Все същото е. Съвсем сигурна съм, че изобщо не познавам твоята Марги.
— А тук как може да се намери някой човек? В справочници? Или в избирателни списъци?
— Нищо подобно не съм виждала. Адът не е особено организирано място. Анархия е, като не броим елементите на абсолютна монархия.
— Как мислиш, ще мога ли да попитам сатаната?
Тя ме погледна неуверено.
— Не съм чувала за правило, което забранява да се пише до Негово адско величество. Няма правило обаче и че той е длъжен да отвори писмото. Вероятно ще го прочете някой секретар. Едва ли веднага ще захвърлят листа в ямата. Поне не ми се вярва. Сега да отидем ли в трапезарията? Или вече си готов за лягане?
— Ами първо ми се ще да вляза в банята. Отдавна имам нужда от това.
— Добре! Никога не съм къпала светец. Ей че забавно!
— О, нямам нужда от помощ. Сам ще се оправя.
Тя ме изкъпа.
Направи ми маникюр. Направи ми и педикюр. През цялото време цъкаше недоволно от състоянието на ноктите ми. Най-мекият епитет, с който си послужи, бе „окаяно“. Подстрига ме. Когато я попитах дали тук се намират ножчета за бръснене, тя отвори шкафче, съдържащо осем-девет различни устройства за борба с наболата брада.
— Препоръчвам ти електрическата самобръсначка с трите въртящи се ножчета. Но ако ми се довериш, скоро ще признаеш, че много ме бива и със старомоден бръснач.
— Само търся някое ножче „Жилет“.
— Не съм я чувала тази марка, но в шкафчето има достатъчно други.
— Искам тези, с които съм свикнал. Двуостри и неръждаеми.
— „Уилкинсън“?
— Може би са приемливи… Аха, ето ги! „Жилет, неръждаеми, купувате две пакетчета на цената на едно“.
— Добре. Ще те обръсна.
— Не. Това мога и сам да свърша.
След половин час вече се облягах на възглавниците върху легло, което подхождаше за кралски меден месец. Коремът ми се радваше на огромен сандвич от какви ли не съставки, в ръката си държах чаша с датско зомби за приспиване. Носех съвсем нова пижама в морскосиньо и златисто. Пат се отърва от ефирносиния си пенюар и се настани до мен. Остави своята чаша на нощното шкафче, за да й е подръка. Беше „Гленливет“ с лед.